Личността на Паисий според "История Славянобългарская"
Човешки и патриотични неудовлетворен, Хилендарски отправя гневните си упреци към виновните за бедственото положение хора. С еднаква сила на сатиричното изобразява отцепилите се от родовата традиция българи, готови услужливо да заменят българската история и култура с фанариотеката и асимилаторска политика, която водят гръцките духовници по отношение на родния родния език, нравственост и морал. Това Паисий не може да възприема с цялото си родолюбиво сърце.
Завръщайки се и миналото, монахът търси корените на настоящето и бъдещето. Тук намира първообраза на националната ни идентичност, който трябва да роди новата единствена държава. Прозрял законите на времето просветителят извежда в аксиомен вид тезата, че истинският творец на историята е народът. В това с дълбокият демократизъм на онова ренесансово схващане, което не може да подмине и българските книжовници и общественици от първите години на Българското възраждане. Заявил твърдото си желание за променящ обществения живот фактор, Паисий отстоява позицията си на последователен хуманист, но и на човек, бичуващ родовата самозабрава и всроотстъпничество. Защото ако може да прости на простите орачи и копачи превития гръбнак пред вековния поробител, то не може да удържи своя гняв към учените сънародници, съзнателно подменили българската традиция за чужда, далечна. За автора това е предателство към рода, достойно за най-тежкото наказание. Изменилите на родовите ценности са изменилите на себе си и на историята. И хилендарецът отива докрай - заклеймява най-страшния порок, връщайки се... в миналото. Дали това не е последната надежда, която е таял за човешкото свестяване?! Дали така не е искал да направи последния опит за събуждане на обезверения българин? Дали това не е бил безнадеждният шанс, който въпреки всичко е бил готов още веднъж да даде на сънародниците си в тежкото време на робството?!... Може би, защото тръгвайки от историята, книжовникът е заложил своята непоколебима вяра в това, че народ с толкова славно минало, трябва да има също тол¬кова истинско настояще и бъдеще. Такъв е урокът на Паисий.
Творецът вярва и в още нещо - само народ, устоял на капризите на времето и човешките нрави, може събере всичките си сили и добродетели, за да отвоюва свободата си. Пророчеството на хилендарсия монах се сбъдва столетие след неговата смърт, когато този народ още помни знаковите думи: „О, неразумний и юроде...!", и слага край на най-тъмната част от националната си история - турското робство. Така болката и страданието от мракобесните дни се заменя с гордостта от могъществото и побелите на българските царе, от мащабността на българската култура и традиция.
Историографът рисува образи, обективно достоверни, съществували. Подреждайки хронологично царете на бълга¬рския престол, представяйки лаконично техните възход, по¬беди и поражения, авторът не само концентрира художестве¬ното пространство, но и възпитава родовата памет. В този смисъл „социологът- Паисий изследва и поставя обществе¬ните отношения в съвременната му България на друга основа. Вътрешното делене на различни обществени групи, е бе¬лег за социално, но и за родово разслоение. „Простите", обикновените българи помнят историята си. „учените" се обръщат срещу нея. Затова и целта на творбата е в посока към народното събуждане, към свестяване на обществото.
Народопсихологът Паисий рисува една общност, носеща характерологичните народностни черти: свободолюбие, безстрашие, гостоприемство, но и невежество, неверие, пиянство, родоотстъпничество. На този български „космос", творецът противопоставя чуждия. И макар гърците, сърбите, турците по-малко да присъстват в текста, те са онази база за сравнение, без която не могат да бъдат изтъквани добрите страни в българската история. Хилендарецът идеализира миналото на държавата ни - това е факт. Но целта му не е да избяга от настоящето, възпитавайки поколението в нещо дълбоки скрито, а да потърси забравилата се родова нишка в живота на всеки българин Защото възрожденецът твърдо смята, че това е начинът за самосъхранение и самоуважение. Разобличавайки чуждото присъствие Паисий заздравява връзките обществения живот и напомня цента на днешното съществуване на народа ни. Така позицията на автора се превръща в активна, действена, в зовяща към обединение и вяра в силите на сънародниците за отвоюване на собственото пространство и завръщане към корените.
В страшното време на робството, патриотът усеща и друго. На народа му е нужна идея, която да го изведе на „спаси телния остров". Но тя няма да бъде непознатата, чуждопоклоническата, а истинската, свързана с бавното и тежко формиране на българското самосъзнание. Заради това Хилендарски е благодарен на историята - изворът, от който черпи вдъхновение, за да вярва все по-силно в могъщата енергия и желание на народа сам да определя съдбата си.
И ако Паисиевото послание се сбъдва, то е, защото проз¬рението му почива на обективния ход на историята, но и на онзи оптимизъм, който и до днес пази някъде дълбоко в душата си българинът.
