Тъмнината е тайнство на заплахата и страха (Зимни вечери)
Тъмнина - доста относитлно понятие. Свързва се с всичко-със самия човек и със заобикалящия го свят. Точното значение на думата е "липса на светлина". Но дали наистина е така или друго разтълкуване е примирението с трудностите?
Мрак-тайнство забулено във вековете, пораждащо у хората чувство на несигурност,на самота и студ,на неприятни спомени. Ето така тъмнината е предизвиквала тревожни емоции,които човек се е опитвал да преодолее по различни начини. Той е палел огън,изграждал е непрестъпни крепости,търсел е съчувствие и сродна душа,с която да сподели своите мисли.
Пада нощ, всичко настръхва и затихва. Сякаш тъмата обгръща ума и душата и те оставя без дъх, сам със себе си в непроницаемата тишина. Потънал в мъгла и незнайна забрава,единственото,което чуваш е затаения си дъх и ускорения ритъм на сърцето - туп - туп. Кога ще свърши? Но може ли човек да се отскубне от "свирепите нокти на тъмнината"? Неслучайно тази дума се свързва с едни от най-ужасните ни страхове и кошмари, дори със самата смърт. Този момент на безпомощност напълно се описва в цикъла на Христо Смирненски "Зимни вечери":
И в мъглата жълто-пепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко,неспокойно плава
някакво задгробно същество.
Именно тази тайнственост допулва нерадостното съществуване и подтиска желанието за живот.
Изолацията от околния свят,непрогледната тъма и глухото свистене на вятъра могат да засилят уплахата и човек се чувства изоставен и сломен. Тогава истински се замислямеза жалкото си, но все пак безценно съществуване. Опомняме се и спираме да се оплакваме от теглото,което носим на гърба си и само едно нещо напира отвътре и иска да излезе. Чува се силен вик-но нима с крещене и плач можем да се измъкнем от това "неизбежно положение"?
Мракът,според мен,е и символ на безкрайност и насилие. Страхът дистига до ужас, болка, смърт. Точно в този момент човек не може да се съвземе и очаква опасността, а неизвестността не подготвя индивида да се справи с трудностоте. А сега накъде?
А в мъглата-през безпътните й мрежи,
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.
Тъмнината носи също и духовно отчаяние. То убива всички съпротивителни сили,породено е от масова нищета и насилие и това води до невиждане на спасителен изход. Оттук нататък...само мрак! Именно това Смирненски описва в "Зимни вечери":
И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мъни стъкла.
Но навсякъде в приказките,народните поверия и дори в реалността се появява онзи малък лъч светлина-надеждата,но както в повечето случаи брзо угасва.
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.
Но нима това е ключът към свободата?Според мен нищо не става с чакане!Единственото правилно решение е да се обединим и борим срещу "страха от безпомощността".
Има ли въобще край на мрака? Отговор на този въпрос все още няма. Мисля, че дори и в отаянието продулжаваме да се борим с него. Духовно или физически тъмнината винаги ще е с нас.