"Дон Кихот" – пародия на рицарски роман
Един писател, колкото и да е велик, колкото и да е гениално неговото творчество не изчерпва литературното богатство на една нация през дадена епоха, но с цялото си наследство или само с една своя творба може да бележи най-високите върхове на литературата.
По заслуги и по достойнство Мигел де Сервантес Сааведра заема първо място в литературата на Испанския ренесанс, защото на-дълбоко и с изключителна художествена сила е отразил духа и смисъла на своето време. По гениално неповторим начин той е разкрил битката между старото и новото в своята епоха от позициите на хуманизма.
В историята на световната литература Сервантес е известен преди всичко като автор на романа “Дон Кихот”.
Още в началото на творбата авторът иска да ни увери, че си е поставил скромната задача да сътвори пародия и карикатура на рицарските романи, а именно да осмее твърде разпространените в Испания произведения, които подхранвали горещото въобръжение на много свободни дворяни към приключения и чудновато – фантастични дела. В пролога на произведението си той пише: “Единственото му желание беше да възбуди отвращение към глупавите и лъжливи рицарски книги, които поразени от моята истинска история с Дон Кихот се разклащат, губят равновесие, скоро ще паднат съвсем и никога вече не ще се вдигнат”.
Намерението на Сервантес да осмее рицарските романи, които чрез невероятна и фалшива представа за света замъгляват съзнанието на хората се осъществява с написването на романа. След “Дон Кихот” не е написан нито един рицарски роман, а старите престанали да итересуват читателите.
В борбата срещу тази вредна литература, изпълнена с фантастични измислици – с вълшебства, феи, омагьосани принцове и принцеси и други чудовища авторът си служи не със силата на оръжието, а със силата на смеха. Както всички велики мъдреци той е разбирал силата на това оръжие.
Самото произведение до голяма степен напомня за рицарски роман със заглавието си, начина на повествование, изграждането на персонажите. Композицията също е подчинена на тази традиция. В романа се разказват редица приключения, чрез които Дон Кихот иска да да прослави както себе си така и родната Ла Манча, и в същото време желае да възцари справедливост на земята.
Безбройни са чудноватите и странни дела на героя, както и последствията от тях: борбата с вятърните мелници, които приема за великани, нападението на стадото овце , което взема за неприятелска войска, а пострадалите овчари го пребиват с камъни, освобождаването на каторжниците, след което им заповядва да вземат веригите си и така да се представят пред” дамата на сърцето му”, приключенията в двореца на херцога, двубоят с рицаря на огледалата и много други трагикомични епизоди. Многобройните му подвизи подредени по хронологичен ред съставят сюжета на романа.
Както във всички рицарски романи така и в този Дон Кихот се стреми към изключително превъзходство на “своята дама” над всички останали жени.
Главните герои в безсмъртното произведение на Сервантесса създадени по образец на на героите в рицарските романи, но всъщност са истински карикатури.
Дон Кихот е над 50 годишен мъж, мършав, грозен и смешен. Копието му е ръждясало, шлемът на Мамбрино е бръснарско легенче, а бойният му кон Росинанте една дръглива кранта. Пълна противоположност на рицар, който обикновено е млад, красив и строен.
В другите романи героят се завръща победител от своите пътешествия, а рицарят на печалния образ винаги търпи поражение и след всяко приключение е пребит от бой.
Когато е посветен в рицарство и дава обет пред ханджията, когото смята за управител на замък, проличава неговата глупост и наивност. Принизяването на рицарския ритуар и размиването между представите на Дон Кихоти действителността подчертават пародията на романа.
Подобно сравнение може да се направи и със Санчо Панса и оръженосците от другите рицарски творби. Санчо обича да похапва, да пийва и да дремва. Това са качества присъщи на човека от народи със здрав стомах и здрави нерви. Ръководи се от материалното и прагматичното и живее като обикновен човек. За него земните радости са по-важни от духовните. Другите оръженосци са подобия на своите господари. Бият се в името на доброто и се ръководят от благородни подбуди. Те са красиви, смели и пленителни, а Санчоне е нито красив и пленителен, нито пък смел.
Дебелата грозна селянка с пъпчиво лице, наречена от Дон Кихот Дулсинеяняма нищо общо с благородната дама на рицаря от другите романи.
Мигел Де Сервантесмногократно ни повтаря в изложението на романа , че е замислил творбата си само като пародия на рицарските романи. И колкото повече напредва перото на писателя, колкото по-релефно рисува образа на своя герой, смехът му става по-звучен и заедно с това романът се превръща в грандиозна сатирично – реалистична епопея на цялата епоха.
Дългият живот на романа доказва, че идейният му смисъл не се изчерпва само с пародията.
Думите на Айнщайн: Три неща ми дават представа за вечност: звездите, “Дон Кихот” и “Престъпление и наказание” въздигат рицаря на печалния образ чак до звездите и го правят бляскав и вечен като тях. А великият учен е познавал звездния блясък и звездната вечност като никой друг.
