Старогръцка лирика
Старогръцката лирика от VII, VI и V в. пр. н. е. се дели на два основни вида – декламативна и песенна лирика /или мелическа, от гр. Мелос – “песен”/. Както говори названието, декламативната лирика се декламира и не се съпровожда от музика. Но може би първоначално тя също е била свързана с музикален съпровод. Нейните два подвида – елегията и ямбът – дават по-късно имената си за означаване на един вид лирическо стихотворение и на един стихотворен размер. В ранна Елада обаче елегия означава поезия, написана в двустишие от дактически хеказметър (шестостъпник) и пентаметър (петостъпник), в която се засягат различни актуални теми. Ямбът не се различава в това отношение от елегията. Писан и тогава в размера ямб (& #61496;/), той е носител на хапливи нотки и сатирично съдържание.
Старогръцката лирика от това ранно време е достигнала до нас в крайно непълен вид. Само в редки случаи са оцелели отделни стихотворения. Иначе притежаваме откъси, някои дотам кратки, че за творчеството на редица големи лирическо поет не можем да си съставим точна представа. Известно изключение правят хоровите лирически творби на Пиндар и Бакхилид, които са оцелели сравнително по-пълно.
Единият от корените на гръцката лирика е скритият в първобитната човешка практика лиризъм, песента, ритъмът на словото и гласа, спътници на всяка човешка дейност. Старогръцката литература е съхранила образци на такива древни песни. В Омировата “Одисея” Кирка съпровожда песента с тъкането и Навзикая с дружките си на брега на реката облекчава прането на дрехите. Музиката не просто облекчава, тя прави радостен труда, а с удоволствието да не се различаваш от другите приобщава човека към колектива.
Понятно е мястото на песента в древното религиозни действие. Благодарение на музиката, езика на душата, по-лесно се достига до отвъдните сили – така вярва древният човек. Затова и погребалният ритуал, колективното оплакване е също песен.
Ранната гръцка лирика получава от народния лиризъм не само имената на отделните жанрове. Епиталамият, тренът и сколият, ембатерият запазват и традиционното си съдържание на сватбена, погребална и пиршествена песен, на военен марш. В старогръцката лирика остава жив и древният фолклорен синтетизъм, единството на слово, ритъм, музика и танц. То се смята толкова свещено за целия период на ранната гръцка поезия, че философът Платон като че ли с право се сърди, че в IV в. пр. н. е., в неговата съвременност, имало музиканти, които създавали само музика и поети, които творели само поезия. От фолклорния лиризъм старогръцката лирика наследява и органичната художественост, този естествено образен език – всекидневната реч на архаичния човек, която в цивилизовано време продължава да съществува и като художествено наречие.
Тъй че музикалният съпровод е важна съставка на старогръцката лирика до V в. пр. н. е. Наистина той е елементарен – малко въведение и поанта или къса партия между две строфи, а като съпровод на гласа – прост унисон или същата мелодия в октава. Античността не познава полифонията. Настроението се е давало от самия музикален строй – т. нар. Лад. Дорийският и фригийският внушавали мъжественост и твърдост. Лидийският и хипофригийският носели идеята за пасивност и наслада, която гърците от полуострова упорито смятали за чужда на своя народен характер, за модерна и морално вредна.
Музиката на ранната гръцка лирика произвеждали главно двата древни инструмента – лирата и флейтата. Дискретната душа на струнния инструмент и ентусиазмът на живия човешки дъх в дървената овчарска пищялка! Тези два инструмента изразявали две противоположни природи и известно време се борили. И ако в училищното музикално образование флейтата не била допусната, в някои литературни жанрове тя победила и научила гърка от полуострова на екстатичния лиризъм на малоазиеца.
Отначало флейата служила в култа на фригийската богиняв на плодородието. В една легенда по-късно за нейната създателка се смята Атина. Захърлена от богинята, тя била намерена от сатира Марсий, който си изпатил, задето дръзнал да се състезава на новия инструмент с бога на лирата Аполон. Според една версия на тази легенда Аполон наказал с известните магарешки уши цар Мидас, защото отсъдил първенството на Марсий.
Така или иначе реалната история на флейтата започва от Фригия. Един полумитичен реформатор от VIII век пр. н. е., Олимп, я усъвършенствувал. Поради изнежения музикален строй, който лежал в тоновата й структура, тя се наложила трудно в гръцкия свят. Най-напред се промъкнала в пиршествата на аристократите от Йония, после с култа на Дионис се разпространила и в останалия гръцки свят. От 582 г. пр. н. е. била въведена официално дори на празниците на Аполон в Делфи.
Историята на лирата започва също с легенда. Измайсторил я малкият Хермес, като опънал струни върху черупката на костенурка. Своето изобретение той подарил на Аполон, за да усмири гнева му, когато го хванали, че откраднал неговите крави. И Аполон харесал лирата. От нея се зародили подобните струнни инструменти – китарата или формингсда. Китарата отначало имала четири струни. В VIII век пр. н. е. спартанецът Терпандър я усъвършенствувал, като прибавил още три струни към старите четири. Олимп и Терпандър били също и поети – първите, които създали лични образци на лирическо творчество. Винаги е по-лесно новото да се представи за изобретение на гениална личност.
Няма нищо произволно в това, че в хода на ранната гръцка литература един вид заменя епоса като по-представителна форма на творчество след VII век пр. н. е. Тази промяна изразява социалната действителност много по-сложна и затова не винаги достатъчно очевидна. Разпадане на родовата собственост, поява на големи частни владения, силно разслоение и социални брожения, породени от нищета и експлоатация; експанзии на изток и запад за търсене на нови земи, търговия, поява на парите и на едно ново търгуващо съсловие; временен съюз на народа и новите забогатели срещу старата земеделска аристокрация; реформи и малки революции, народни водачи, т. нар. Тирани, узурпатори на властта, временна монархия в интерес на народа. Това са социалните и политическите събития на VII и VI век пр. н. е. Важното е да се разбере какво е чувствал и мислил в човекът в това време и какво отношение има това към ранната гръцка лирика.
Условно можем да наречем тези няколко века лирическо време. Съществен него белег е засиленият интерес към настоящето. Угрижен за съществуването си и увлечен в политически дела, гъркът започва да се интересува от живота в практически план. Беден наемен войник или политически деятел, имам предвид Архилох и Солон, той се нуждае от форма, която да изрази неговите живи вълнения.
