Родното (есе)
Лично аз знам, че житейският ми път най-вероятно ще ме отведе далеч оттук и като се замисля за родното сещам се за нашата богата история, прекрасна природа, многото бездомни хора и уличните кучета.
Колкото и да ми се иска да се разгранича останалите и да се разсъждавам по-разкрепостено, винаги като чуя тази думата “родно” ще я асоциирам с българското. Историята на народа ни, фолклора и приказките, които толкова обичах да чета като малка. Макар през живота си да не съм обличала народна носия, видя ли възрастна жена със забрадка и престилка нещо ще ме подсети, че аз съм българка. Където и да се намирам, с каквото и да се занимавам. Родното, това е история. Да чета за великите ханове, князе и царе на България. За не чак толкова великите също. Да знам, че имам какво да разкажа на някой приятел чужденец. Витоша, Марица, Искър, Казанлък.. толкова българско ми звучи, толкова родно. Видя ли цъфнала роза, ще се сещам за розовата долина, а зърна ли кисело мляко в някой магазин на запад, ще си кажа, че и ние сме дали нещо на света.
От друга страна, като реалист човек с песимистични наклонности, ще си спомням и за разправиите в закъснелия с 45 минути рейс, и за многото деца, обикаляши улиците в искане на жълти стотинки. Ще знам, че никъде другаде няма толкова улични песове и с болка ще се сещам как децата умират нелепо по пътищата. Това за мен ще е родно, от което съм научила много.
Родни за мен ще са и гордостта и срама от това, че съм българка.
