Образът на Чавдар Войвода
В тази си най-хубава (макар и незавършена) творба за хайдушкото движение, Ботев запазва поетичната атмосфера на народното творчество - ритмиката, повторенията, епитетите. В същото време разкрива образа, личностните черти и психологията на героя си, народния закрилник Чавдар войвода. Литераторът и народният певец тук сякаш са слети в едно. Възхвалата на Чавдар се съпровожда с възторг от хайдутството и от борческите песни за юнаци-хайдути, които са поддържали българския дух по време на робството.
За разкриването на образа на Чавдар поетът използва различни похвати - разказ на биографичен момент, пряка авторова характеристика, позоваване на народна памет и признателност, одухотворяване на природата. Възхвалата на хайдутина е ярко изразена в началното повторение "за Чавдар..." и в трите определения за героя. Първото - "страшен хайдутин", разкрива Чавдар като безмилостен към потисниците на народа. Второто - "вехта войвода", показва продължителната борба с поробителите, а третото - "синът на Петка Страшника" - приемствеността в тази борба.
Тези характеристики на Чавдар в лирическото въведение се потвърждават в поетическия разказ за героя. Постоянните епитети тук са уточнени и пояснени: "вехта войвода" - с "водил бе дружина тъкмо до двайсет години", а "страшен хайдутин" - със "за чорбаджии и турци". На суровата същност на героя си Ботев противопоставя в същото време другото му лице: "за клети сюрмаси крило бе Чавдар войвода". Тъкмо в епитета "крило" са въплътени народната обич и признателност към героя. Възхвалата му е изразена дори чрез признателността на одухотворената природа: "Затуй му пее песента на Странджа баир гората, на Ирин-Пирин тревата...".
Едновременно с това Ботев разширява територията, където е действал и се е прославил Чавдар: "меден им кавал приглаша от Цариграда до Сръбско... от Бяло море до Дунав - по румелийските полета". Споменатите емблематични названия подчертават широката територия на българската земя, така, както са я носили в сърцето си българите от Възраждането, както се е виждала на самия автор.
Чувството на възхвала, изпълнило поета, буквално се излива в риторичните въпроси "Кой не знай Чавдар войвода, кой не е слушал за него." Името на хайдутина предизвиква омраза и страх у поробителите, а надежда, обич, възхищение и почит у поробените българи. Емоциите на автора се изливат във възходяща градация, като интонацията на последния риторичен въпрос е не само въпросителна, но и възклицателна. Обект на ненавист и отрицание е не турският народ като цяло, а "турските сердари" и ония български чорбаджии, които самият Ботев е определил като врагове на народа. Още "хлапак дванайсетгодишен" Чавдар е прозрял в тъмната душа на вуйчо си - сюрмашки изедник, и се е отвратил от нейната духовна обезобразеност. Докато "клети сюрмаси" възпяват доблестта, смелостта и жертвоготовността на хайдутите, вуйчото на Чавдар ги ненавижда, дори изпитва злорадство от мъченическата им смърт. Стремежът на вуйчото да уязви Чавдар, че и той като баща си няма да стане човек, както и желанието му да възпита у Чавдар покорство чрез присмех и страх, пораждат презрение и омраза у момчето. Робското покорство се заменя с романтичен порив към хайдутската волност и мъжественост.
Макар че в текста (поради незавършеност на поемата) да няма епизоди от хайдушките подвизи на Чавдар, читателят успява да си създаде представата, че войводата осъществява на дело борческата идея на поета "Юнакът тегло не търпи", както и народната поговорка "Доброму добро да прави - лошия с ножа по глава".
Външният вид на Чавдар, разкрит такъв, какъвто е бил, когато героят е на 12 години. Авторът е наблегнал на красотата му, такава, каквато отговаря на народния възглед за красиво момче: "очи черни, глава къдрава". Допълва я и през погледа на обичащата го майка - "дете хубаво, писано, шарено...". И трите епитета са от простонародната реч и са израз не само на хубостта на Чавдар, но и на нежната обич на майката към него.
Първите думи на малкия Чавдар към майка му предизвикват недоумение заради суровата присъда, които съдържат: " що си ме майко продала аргатин...". Особено силно уязвява майчината чувствителност глаголната форма "продала". Но авторът не оставя впечатлението, че Чавдар е груб и жесток към родната си майка. Истинското му синовно чувство към нея на топла обич и силно състрадание се изявяват в епизода, когато тя разкрива мъката си на хайдушка жена, пред която се явява ново изпитание - единственият й син да стане хайдутин, да поеме трудния и опасен път на народен закрилник. Суровото отношение на Чавдар към майка му се заменя с нежност: "кажи ми мале що плачеш". Така поетът умело внушава хармонията на физическата красота на Чавдар с нравствената му и душевна красота. Без тези качества той не би могъл да бъде чувствителен към народното страдание, не би се отдал да брани "клети сюрмаси" от беззакония, неправди и злини.
Ботев застава зад напредничавата идея на малкия Чавдар сам да определи какъв път да поеме, стига той да е подчинен на благородни дела. Чавдар не отхвърля принципа да бъде възпитаван при трудни условия, а това да бъде смазано личното му достойнство за да се стигне до порива си към хайдушкия живот: "рипна ми Чавдар от радост..."
Чавдар войвода е рожба на обичта, художествения талант и борческите идеи на Христо Ботев. Неслучайно под някои свои творби поетът се е подписвал "Чавдар". Чрез образа на героя си авторът прокарва път между хайдушкото движение и революционните потребности на своето време. В хайдушкото минало открива романтичната красота на безстрашната, горда и духовно освободена личност. Разкрива се и щастието от народната признателност, която прави Чавдар безсмъртен.
