Дон Кихот и неговите врагове
200 години след отминаването на ерата на рицарството и официалната забрана за писането и разпространението на книги за рицарите и техните приключения, се появява един нов рицар, опитващ си да възроди духа на благородничеството в едно друга епоха, с други порядки и разбирания. Това е Дон Кихот.
Главният герой на едноименната творба на Мигел де Сервантес – обезумелият идалго на име Алфонсо Кихана, вследствие на денонощно четене на рицарски романи, разстройва ума си и изгубва реалната представа за живота. Той е овладян от желанието да стане странстващ рицар и приема рицарското име Дон Кихот. Снабдява се с рицарски доспехи, щит и копие, дава на дръгливият си кон подобаващо име Росинант, намира си “любима”, на която да посвещава подвизите си и смята, че е готов за рицарски походи. Той иска да наказва злото, да изкоренява неправдата, да преследва злосторниците, да подпомага нещастните. Само че е закъснял с двеста години. И това закъснение му изиграва лоша шега.
По своя път на рицар, той среща различни хора и претърпява неочаквани приключения, но винаги проявява най-благороден характер, защото зад явно безумните му дела и разсъждения се крият в подсъзнателно състояние думи и действия на един умен и мъдър човек.
Дон Кихот среща много и различни “врагове”.
Част от тях са исконните рицарски врагове, които са рожба на неговото болно въображение. Това са великаните, злодеите, разбойниците и неучтиви, неприветливи и нелюбезни рицари. С тях той влиза в пряк личен двубои, който му носят само поражения и физически болки. Той често губи битките, но в душата се остава един непоправим и чист романтик, изпълнен с безкраен оптимизъм и вяра, че върши добри дела и помага на хората.
“Мислите и поривите ми са винаги насочени към благородната цел да правя всекиму добро и никому зло” – заявява той. Това е неговото водещо начало, негов девиз.
Макар че, неведнъж неговата намеса води до нежелани резултати за тези, на които се притичва на помощ, той е твърдо убеден, че прилага и изпълнява повелите на благородните странствуващи рицари.
По пътят на своите приключения Дон Кихот среща и друг вид врагове, които могат да се нарекат с общото име присмехулници. При срещата си с въображаемия рицар и разбирайки неговата душевна лудост, те съзират възможност да го използват да собствено развлечение и забавление. Те не се интересуват от неговата подбуда да бъде добър, а искат да се подиграят с него, за да се посмеят на неговия външен образ, облекло, обноски, високопарни думи и поведение.
Те могат да се разделят на образно на три групи: най-напред това са херцозите, господарите, владетелите на испанската земя. След това идват тези, които обявяват рицаря за луд – това са монасите и третата, най-голямата група – това са еснафите в широкия смисъл на думата, буржоата, които са нагли и брутални.
Какво е отношението на първата група към нашия рицар? Представа за това ни дава престоят на Дон Кихот в двора на херцога.
От едната страна са херцогът и неговата свита. Те са благородници и феодали. Оформили са компания за забавления. Те са изтънчени, весели, шумни, културни, богати със самочувствие. Те не мразят рицаря. Те стоят толкова високо, че ни си позволяват да го мразят. Те не спорят с него, дори не го иронизират - те стоят над всичко това. Но те искат да се забавляват и се опитват да го превърнат в клоун, за да се развеселят. И оттук се ражда насмешката – изострена, зла, студена. (Например измиването на брадата му след обяда).
От друга страна е Дон Кихот. И колко е различен той. Ентусиазиран и възторжен, искрен и непосредствен, а те – лицемерни. Те са остроумни и духовити и искат само да се забавляват за сметка на нашия рицар. Но той е сериозен, замислен рицар, защото е извън дребнавите грижи, дори извън грижата да бъде весел.
Тук в двореца на херцога става и сблъсъка му с представителя на духовенството, който присъствува на обяда, даден в чест на Дон Кихот и Санчо Панса. По време на този обяд духовникът заявява, че няма и не е имало рицари, нито пък злосторници и всичко това се безсмислици. Това изказване обижда лично нашия рицар и той дава достоен отговор на тези нападки. “Кои са безумствата, които забелязвате у мене и за които ме съдите и корите” – пита той. “Нима е достатъчно да ходиш тук-таме по чуждите къщи като духовен наставник? .... Празна работа и загубено време ли е да скиташ по света, не да търсиш благата му, а стръмнините, по които добрите са изкачват...? “Рицар съм и рицар ще си умра...!”
Благородството на Дон Кихот се проявява при срещата му с един друг вид врагове – новозараждащата се буржоа – ханджии, търговци и др. Това са хора които имат стремеж към бързо забогатяване и за осъществяване на този си цел, погазват порядките на доброто поведение. Те са хитри и безскрупулни. Забелязвайки също лудостта на нашия рицар, си устройват забавления за негова сметка. Дон Кихот, често разбира, че става жертва на тяхната грубост и желания да го обидят и подиграят, но той остава верен на себе си – благороден рицар, готов да се притече на помощ на всеки изпаднал в беда.
Нима е лошо това.
Мисля, че на нас ни е нужно и без да се срамуваме отвреме-навреме да бъдем малко донкихотовци!
)