Иван Вазов - „Една българка” - анализ
Изпитанията, през които ще премине старата жена, са проверка не на силите и издръжливостта на отделния човек, а на духа на нацията, но Вазов не е търсил патетика в художественото изображение. Сюжетното действие се разгръща увлекателно, но без външни ефекти, защото смелост, решителност и себеотрицание ще прояви не някой храбър борец за свобода, а една обикновена селска жена, притеснена от голямо лично нещастие.
Единственият възможен морален избор, според йерархията на ценностите на Вазов, е да се помогне на изпадналия в беда човек, който е обаче преди всичко БУНТОВНИК, участник в борбата за свободата на родината. Своята оценка за направения от героинята избор писателят изразява чрез цитат от народна песен (Да не забравяме, че фолклорът отразява колективното съзнание на народа.), който е представен непосредствено след заглавието на разказа. Този метатекст (от мета — „след”; тук е текстът след заглавието) формулира мнението на автора за героинята още преди да е разказал „случката”, в която тя е главното действащо лице. Това показва, че ставащото е важно, но само доколкото чрез него ще се изгради представа за характера на българката. Очевиден е стремежът на писателя да създаде в обществото едно ново виждане за мястото на жената в историята и в живота, но без да се пренебрегва нейната основна и най-естествена функция - да бъде майка. Патриархално-битовата българка се променя в хода на културно-историческото и икономическото развитие на нацията ни, но именно благодарение на литературни образи като Илийца се изтъкват няколко непроменими и важни нейни характеристики, които в конкрентния случай издигат жената в плана на героичното наравно с мъжа. Най-подходящата форма да бъде изразено възхищението, а защо не и преклонението, писателят е намерил именно в този метатекст, който резюмира целия разказ: „Аферим, бабо, машаллах!” (приблизително „Браво, бабо, браво!”).
Ключовото значение на образа на баба Илийца в литературата ни се определя от качествата на българката, които Михаил Арнаудов открива в него: „Вродената доброта, безкрайна милост и нравствена храброст се съчетават хармонично в тая жена на дълга, баба Илийца, която спасява достойно честта на българските майки.” Тази оценка е много далеч от някои съвременни мнения, че Вазовата героиня била „кол, който забиваме в мозъците на подрастващите”.
Вазов наистина изгражда образа на героинята като „жена на дълга”. Устремена да изпълни своя дълг на майка, човек, християнка и българка, Илийца ще прояви изключителна жилава устойчивост и без да извърши героичен подвиг в буквалния смисъл, ще премине доблестно през изпитанията. Схематично те могат да бъдат представени така:
- първата проверка е преодоляването на робския страх (времето е страховито, българите са вцепенени от жестокостта на погрома, но старата жена е тръгнала на път; другите жени на брега, изпокрилите се мъже, калугерът Евтимий не побеждават ужаса и малодушието си);
- второто затруднение са турците, които са завардили брега (те са груби и жестоки господари, но трябва да се намери път към сърцата им, защото и те са човешки същества);
- следва личната мъка като проверка (болестта и вероятната смърт на внучето, което е сираче, а Илийца е поела майчиния дълг да го отгледа, но по-нататък ще стане майка и за непознатия момък);
- изпадналият в беда младеж затруднява героинята с неочакваната си поява (той е непознат и опасен, но е българин и християнин);
- самото християнство донякъде е проверка (вярата е упование, но може да бъде и изпитание, защото поставя високи морални изисквания пред човека като например- „нахрани гладния”, „облечи голия”, „утеши страдащия”,”не кради”.
Времето, което изобразява писателят, придобива донякъде функциите на самостоятелен образ. За Вазовите разкази е характерно отразяването на определена епоха и конкретно историческо събитие. В „Една българка” авторът съобщава пряко за времето на действието и за събитието както в началото, така и в края на текста, като си служи с имена на исторически личности и споменава действителни факти и събития (времето на погрома на Априлското въстание, датата 20 май 1876година, Христо Ботев и четата му, бунтовникът е от същата дружина). Този исторически фон постига обективизация на художествената действителност, достоверност на повествованието и по-реалистично звучене на текста. Времето, в което се развива действието, е несигурно, неспокойно, бунтовно; съхранило спомен за патоса на въстанието, но и изпълнено с усещане за назряващи лоши събития, с героизъм, но и с малодушие, със себеотрицание, но и с егоизъм и страх. В отделните епизоди всичко това е пресъздадено, като се проследява пътят на старата жена през всеобщия страх, през сковалия душите на хората ужас.
Иван Вазов изгражда образа на Илийца преди всичко чрез повествованието, основните сюжетни моменти на което са: Илийца бърза към манастира, подгонена от голямо лично нещастие; споменът за скорошната среща с непознати бунтовник; случката в манастира; преминаването на Искъра с ладията; втората среща с момъка; смъртта на Ботевия четник; послесловието. Писателят умело включва и други похвати в създаването на образа - портретните и пейзажните описания, диалозите, действията, социалната и психологическата характеристика. Илийца израства пред читателя като грижовна майка, човечна, решителна и смела жена, добра християнка и истинска българка.
Във време на опасности и дебнещи заплахи се проявяват нравствената сила и добротата на българската жена. При срещата си с бунтовника Илийца е трогната от безкористната саможертва и мъчителните страдания, които младият непознат, както и други бунтовни български синове, понася не за себе си, а за отечеството. Героинята разбира благородството на подобен човешки избор (саможертвата за свободата на родината) и не би могла да подмине с безразличие човек (тук подсилено от християнин и българин), който има нужда от помощта й. Простата селска жена се оказва достойна за неустрашимата жертвеност на бунтовниците.
Стъпила здраво на земята в наситеното си с грижи битие, старата селянка има набит поглед за насъщните нужди. Виждайки изпречилия се на пътя й момък, тя бързо разбира, че непознатият е „от ония”, че е българин и християнин, изтощен от пътя, измъчен от страхове, но при втората среща мисълта й е насочена към битовото. Констатацията „преди всичко хляб беше потребен на бунтовника” е продължена в действие - старата жена му дава хляб, облича го с взетата „скришом „ от манастира дреха, изпълнявайки християнския си дълг, защото дава храна на гладния, дреха на „ голия” (опасните му четнически дрехи са голота) и утешава изстрадалия. Добрата жена не притеснява непознатия с излишни въпроси, а се стреми да облекчи състоянието му („дай си пушката, да ти олекне”). Според нея естественото поведение в такава ситуация е да помогне на „клетника”. Вазов дори хиперболизира това желание на старата жена да намали страданията му: „Селянката се окахъри, да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него.”
Тази своеобразна градация на героинята от роба до свободния човек, който прави своя морален избор, проявявайки изключителна смелост и дори готовност за саможертва, намира кулминацията си във финала на пета част, когато „разплаканият глас” на съсипаната от голямо лично нещастие жена извиква след отдалечаващия се бунтовник: „Момче, крий се хубаво днес. Довечера – пак тука, та да те намеря.” Така писателят показва, че обикновената селска жена, без да е част от осъзнатите борци за народна свобода, вече е една от тези сърцати българи, които преодоляват естествения човешки страх и собсвения си вълнения и интереси чрез съпричастността към общото дело.
