Страданието като всевластна жизнена философия в цикъла "Зимни вечери" от Христо Смирненски
В края на второто и началото на третото десетилетие на 20-ти век се появяват и се развиват първите симптоми на авангардната литература в България. Общото за Смирненски и Гео Милев- при цялото различие на поетиките им, са левия утопизъм и реакцията срещу символистичния модел. Христо Смирненски е сред първите автори, чието творчество се свързва с края на поетическата система на символизма. Всъщност Смирненски с изключителна изобретателност борави със символистичния арсенал. Оказва се, че неговата романтична натура има нужда именно от богатството на тази приповдигната образност, за да изрази емоционалните и мисловните полюси, в които вижда света.
Творчеството на Христо Смирненски е с преобладаваща социална тематика, разкрива живота на "децата на града", на безименните души, които безпощадната реалност погубва, но и на "тълпите", които бавно и мъчително се отърсват от страха и духовното робство и разтварят душите си към свободата и доброто в живота.
Отделните образи на "Децата на града", пръснати поединично в различни стихотворения, са събрани заедно в "Зимни вечери". Цикълът има обобщителен характер - изрежда един след друг епизоди на обреченост, всеки от които представя различна картина. Частите му са фрагменти, обединени от едно преминаване - през - лирическият автор изпълнява тази обвързваща роля, неговият поглед и съзнание създават нишката, която ще подреди отделните картини в единен разказ.
Венец на трагичното творчество на Смирненски са неговите "Зимни вечери". Тук образите на града, на улицата, на мъглата, на калта - придобиват значение на големи обобщения. Те не са просто символи и метафори, които изразяват само чувство и настроение. Образите им носят патоса на творбата, чрез тях се разкрива идеята на автора. Първата част е по-обща, по-символна, с повече многозначни сравнения. Градът и природата се събират в мрачна подтискаща картина, която има повече субективно - общочовешки, от колкото обективно и конкретно - социален смисъл:
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.
Втората част прави рязък поврат към конкретното и социалното, към потиснатостта в нейните нагледни и жестоки обществени причини. Повтарят се множество елементи от преходната част, но вече транспортирани върху конкретна социална основа:
Вървя към смълчаните хижи,
в море непрогледна тъма
и вечната бедност и грижи
ме гледат през мътни стъкла.
След тази встъпителна строфа към втората част, подчертаваща развитието към социална конкретност, следва рязък преход към конкретни, дъхащи социален протест картини: мръсната продрана завеса, прияният безработен баща, пищящите деца. Смелото и конфликтно съчетаване на две разнородни системи е новост в тогаващната литература.
Третата част, съответстваща на първата, подхваща любимата тема на преходната поезия - ковача - и я разработва в подчертано традиционен дух: стилистически опоетизирано, със символистическа елегичност и "интелигенско" виждане на труда:
Сякаш плачат и дочули са,
сякаш са ехо в снега-
звъннаха в сънната улица
песни на скрита тъга.
Песеното начало градира в мотива за "цигулка разплакана", за да стигне кулминацията си в звъна на ковашките чукове. Под звуците на "цигулка разплакана" ковачите леко и неуморно коват "стомана елмазена", която пръска "златни сълзи". Видението с ковачите бързо изчезва в четвъртата част и животът отново показва суровото си лице - плътната мъгла с бледите електрически лампи, писъкът на лакомотива и слепият старик - конкретизиран от "някакво задгробно същество" в реален и еднозначен образ - обвинение на заобикалящия свят. Със старика крачи и "натоварено дете", в чиито труд и чиято съдба няма нищо от опоетизираната стихия на ковачите. Картината естествено прераства в задушевния протестен възклик:
Братя мои, бедни мои братя,
пленници на орис, вечна, зла,
ледно тегне и души мъглата,
на живота сивата мъгла.
Следващите две части разработват една и съща тема чрез два подхода. Като смътен елегичен намек се прокрадва смъртта. Шестата част прави рязък поврат към конкретността и в стилово стегнати четиристишия описва картина, колкото всекидневна, толкова и трагична.
Сред стаята - ковчег положен
в ковчега - моминско лице,
и жълти скръстени ръце,
у дъщеното черно ложе.
Така в шестте части на "Зимни вечери" последователно и ритмично се сблъскват две различни съдържания и два художествени подхода. Между първата строфа "като черна гробница и тая вечер..." и последната "бликат снежинки сребристи", съществува огромно вътрешно движение на чувства, идеи и багри, на символи, портретни характеристики и визуални детайли. Стъпките внушават представата за човешко движение, за изтичане на човешки живот, а мъртвите бели снежинки - за невъзможното щастие и погубените надежди, за мрака и леда, обвили човешките души.
В последната част, противно на досегашната последователност, Смирненски налага като завършващ и определящ суровият конкретен реализъм бедността на крайните квартали, зловещите "две звезди над затвора, треперещите деца, оставили човалчето, за да отдъхнат под фенера. Думата "звезди", отвърдена в преходния тъп поезия, в съчетание "над затвора двете звезди", се трансформира в ново, противоположно значение, в съставен знак на една конкретна и мрачна действителност. Лирическият автор отново попада в полезрението - той върви "край смълчаните хижи", "вечната бедност и грижа", отново го "гледат през мътни стъкла". Финалните стихове на цикъла:
А бликат снежинки сребристи
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.
не са просто пейсаж - те са поанта. Чисти, невинни и добри малките гаврошовци падат в калта на живота, който ги погубва. Загиват чистите детски души, притиснати от неумолимата действителност. Така в последната строфа чрез метафората за битието на бедняците (чистите снежинки, обречени да станат на кал) в красивата "символистична" смътност се врязва големият реалистичен извод, назрявал в хода на целия цикъл. Лирическият човек в "Зимни вечери" е сам в мрака, студа и калта; Сам пред жълтите очи на прозорците. Неговият поглед обаче не се плъзга по повърхността на живота, а открива човешкото страдание в конкретната му индивидуална представеност, отвъд сивотата и мъглата. Единствено неговия поглед усеща и съпреживява мъката на другите. Светът, който е изобразен в "Зимни вечери" е свят на предела между човешкото и нечовешкото. Сякаш тези стихове не зоват на бунт, а искат да пробудят съчувствие и милост, защото най-важната задача на личиеския човек е да съживи човешкото в оскотелите хора и да провокира читателите към заемане на определена позиция.
