Смърт и безсмъртие в "Хаджи Димитър"

Животът, поезията, борбата и смъртта на Ботев, превръщат името му в символ на българското безсмъртие. Той пише за борбата, за свободата, за родината с ясното съзнание, че тази борба изисква жертви и е готов на такава саможертва в името на своите идеали.

Най-възвишен и логически завършен е образът на бореца за свобода в баладата "Хаджи Димитър". Цялата творба е пронизана от една единствена идея - идеята за безсмъртието на този, който е паднал в бой, за да защити родината си. Тя се внушава още от първата фраза на произведението: "Жив е той, жив е!"

Героят, представен как лежи "Там на балкана...", го поставя близо до безсмъртните богове на Олимп, толкова близо до Бог. Балканът е символ на свободата, закрилница на хайдушката гора, но и на смъртта. И именно там, в Балкана, загиват както Хаджи Димитър, така и Христо Ботев, за да останат да живеят завинаги в сърцата ни.

Трагичният образ на героя е представен като юнак, участвал в жестока битка, доказателство за което е метафората "потънал в кърви". Той изпитва неимоверни страдания, но въпреки всичко излъчва обаянието на младостта и красотата. Борецът неслучайно се намира в пространството на доброволната саможертва. Оръжието е разгромено - "сабя на две строшена", а битката е загубена. Разпадането на тялото е друг начин на изображение на драматичната смърт - "очи тъмнеят, глава се люшка".

Гласът също подсказва за приближаващата физическа смърт. Юнакът, обречен на самота и страдание изрича проклятие към цялата вселена. Физическата гибел на бореца е неизбежна. Смъртта в борбата е безкраен низ от загуба на герои - "ще загине и тоз юнак".

Стиховете:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира...

носят идеята на текста - онзи, който живее и умира за свободата на народа си, за възстановяване на човешкото достойнство, е неподвластен на забравата. Физическата му гибел е началото на духовното му безсмъртие. Защото животът и смъртта са преходни, а човек, отдал живота си на народа си, не може да бъде побран в тези измерения. Безсмъртието е непреходност и вечност.

В последните минути от живота си, героят отново изпъква с високите си нравствени качества - той не тъжи за погубената си младост, а иска да разбере за съдбата на своите братя по оръжие.

Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е мойта вярна дружина?

Пред такава самоотверженост, всяко живо същество занемява, дори Балканът запява хайдушка песен.

Трудно може да се обясни на някой, който не е обременен със същата историческа участ, как така, когато някой умира, остава жив. Но обяснението е просто - смъртта може да бъде безсмъртие, когато има памет. Тя остава дълбоко в националното самосъзнание и нищо не може да изтрие стиха "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.", а остава част от сакралното минало на народа.

носят