Проблемът за вълшебството и реалностите в света на човека, представен в "Прозорец" на А.Далчев
Първият прочит на Далчевата лирика оставя у нас усещането за предмети и затворени пространства. Скритият живот на предметите е сюжетно разказан в стихотворението "Прозорец" - дало заглавие на първата Далчева книга. Повечето от творбите в книгата имат за заглавие дума, означаваща предметност: "Коли", "Вратите", "Стаята", "Къщата" и др. Прозорецът е олицетворение на сътворяването на вълшебното, чудното, приказното, което човекът създава и в което той е създаден. Необятният и неограничен поглед през прозореца е въплъщение на необозримото и безгранично човешко въображение.
Прозорецът е ключова фигура в "предметната" Далчева поезия. Отваря и затваря физически и духовни хоризонти за сетивата, душата и въображението. Отваря гледката към други пространства и е неочакван вход към други светове. Прозорецът е символ на противоречието - той е врата, през която не може да се мине, но и преграда, която пропуска погледът на поета. Прозорецът, което предназначение е да пропуска погледът навън, е закрит от сребърната скреж. Така този вход към външния свят се затваря, превръща се в "сляпо" око. Предметът изгубва баналната си предметност, вещта присвоява идентичността на мечтаещия поглед, превръща се в магическо огледало, отразяващо друг свят, който е алтернатива на всекидневието.
Ето нашето зимно стъкло.
То не е, то не е сякаш същото:
няма вече ни пътя, ни къщите,
само бяла гора от сребро.
Преходът от видимостта към тайнството е формулиран много ясно. Тази формулировка е толкова проста и делнична, че оставаме изненадани от изключителната визия отвъд познатия прозорец. "Посребрената бяла гора", през която вървят братчето и сестричката на лирическия Аз в търсене на "вълшебната птица" - е образът, който се разгръща пред очите му през това "магическо" стъкло.
Това е прозорецът на сбъднатите желания, той разкрива вълшебната птица, която децата "търсят цяла седмица". Това е обаче и обикновения домашен прозорец: гледката - при цялата си сюжетна разпънатост, въпреки че съдържа в себе си протяжността на цял един разказ - всъщност е мигновена.
Дървесата възпламват, искрят
и на капки сребро се разтапят
И отново изникват къщята,
и изплува познатия път.
Оказва се, че приказното не е в самия прозорец, а в уникалното виждане през него. Но то е невъзможно без заскреженото стъкло, както е невъзможно всяко чудо на срещата и познанието на тези две същности. Тези две същности са въплътени от поета в образите на лирическия Аз и "вещта" прозорец.
Приказката на поетичното битие на човешката мисъл свършва. Творческите сетива на българската поезия се изпълват с ново знание за света на вещите и предметите. Зад художествената рамка на Далчевият "прозорец" се открива нов "път" към неизповедимите тайни на битието.
