На прощаване - основни чувства в творбата
Стихотворението е създадено по времето, когато Ботев се е готвел да премине река Дунав с четата на дядо Жельо войвода през 1868година. Отразява бунтовните настроения сред емиграцията, патриотичния ентусиазъм и вълненията около организирането на четите. Поетът разказва за борбата, във всичките и форми, отразиле е нейното развитие,както и израстването на основния герой на епохата-бореца за правда и свобода.
Основното чувство в творбата е въодушевеността на героя от предстоящата борба. И въпреки, че е на прощаване, звучи оптимистично, показвайки дълбоката любов към близките си. В увода на стихотворението, автора е изтъкнал, макар и непряко причините са своето сбогуване-"...но кълни,майко,проклинай таз турска черна прокуда...". Посочват се робската действителност, и юнашкото сърце, което не може да търпи.
В творбата са посочени и идеалите на лирическия герой: "-Аз вече пушка нарамих...пък,каквото сабя покаже,и честта майко юнашка!" Изразени са чувствата, които горят в душата на героя - чувството за мъст, и най-вече гордостта и честта му. "Но...стига ми тая награда - да каже нявга народът - умря сиромах за правда, за правда и за свобода..." - финалът на творбата изразява желанието на героя да се знае, че той се е борил за свободата си, своята и на събратята си, че е бранил честта си, и че е бил родолюбец, и въпреки, че е знаел, че ще загине, е отдал живота си за свободата на родината си. Защото ако се съхрани паметта на бунтовника, ще се съхранят и спомените за неговия висш идеал-за свобода.
Основните чувства в Ботевото стихотворение може да се определят като черното и бялото, две напълно различни неща, бушуващи в душата на героя. Радостта и въодушевлението от евентуалното извоюване и постигане на така мечтана свобода, тъгата, мъката и огорчението от загубата на близките и разочарованието от падението.
