Драматичното раздвоение на човешката душа в "Две души"

  В началото на двадесети век творят едни от най-големите поети и писатели в историята ни. Един от тях е Пейо Яворов. Той е един от четирите членове на кръга "Мисъл" и изцяло приема естетиката му, която се изразява в модернизма. Яворов поставя основите на символизма в българската литература. Той пише произведението "Две души" в късния етап на творчеството си, когато се отказва от националните и социалните проблеми и започва да твори за метафизичните истини, насочва се изцяло към душата.

  Основният проблем и драматизмът в творбата се изразяват в раздвоението на човешката душа, което измъчва лирическия говорител.

  В първата строфа е използван неслучайно глаголът "горя". Поетът си е послужил с образа на огъня, защото той се възприема като природно бедствие, което разрушава и убива всичко по пътя си. Раздвоението на душата на лирическия говорител вътрешно го "изгаря" като сън и го убива: "(...) В гърдите ми/ те пламъци дишат и плам ме руши."

  Азът е раздвоен от двете напълно противоречиви и взаимоизключващи се чувства в душата си: "в гърдите ми се борят две души:/ душата на ангел и демон.". Тези две души не му дават мира и той е безпомощен да намери така желаната хармония в себе си. Лирическият говорител не възприема съществуването си като живот, а като мъчение в пламъците на раздвоението.

Аз не живея - аз горя. Непримирими 

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон.

  Драматичното раздвоение на душата и безизходицата, в която е попаднал го разрушават мъчително: "(...) и плам ме руши". Ангелският и демонският образи са приплетени в душата му и той не вижда надежда това да се промени: "следата ми пепел из тъмен безкрай".

  Драматизмът в творбата "Две души" се изразява в единствения изход от раздвоението, който лирическият говорител вижда, а именно смъртта. Единствено тя ще му даде хармонията и спокойствието, за които той така дълго е копнял.