Адът – това са другите (есе по философия)
Не, адът това определено не са другите. Не мога да определя хората около мен по този начин. Всеки човек е индивидуален – със свое уникално мислене, чувства и емоции, свой собствен смисъл на живота и собствен план за реализация. Понякога ми се струва, че хората пропиляват живота си, вършейки неща, за които после ще съжаляват или бездействайки. Преди ги осъждах, защото пречупвах техния живот през призмата на моя собствен смисъл на живот и това пораждаше несъответствие. По-късно разбрах, че това не е правилно – някои хора искат малко от живота, други искат повече, трети имат живот, изпълнен с мечти и безгранична енергия за реализацията им. Няма да забравя как веднъж една моя съученичка спореше с един мой приятел по някакъв житейски проблем. И двамата имаха добри аргументи и се получи доста яростен спор. Въпреки това, никой не можа да надвие другия. След спора попитах съученичката си "Добре, какъв е твоят смисъл на живот?". Отговорът беше прост, точен и ясен – "Да бъда щастлива." Познавам добре моя приятел и знам, че той има по-различен начин на мислене, има различен смисъл на живота. Той, например, би дал своето щастие за щастието на някой друг. Не взех ничия страна в спора, защото знаех, че и двамата са прави.
"Адът – това са другите" – тази известна мисъл води до противоположната "Адът – това съм аз". Не, аз не съм адът. Не определям себе си по този начин, въпреки че си падам критичен. Една проверка в тълковния речник прави впечатление:
Ад
1. Прен. Място, където пребиваването е мъчително, непоносимо, пълно с ужаси.
2. Прен. Само ед. Крайно мъчително душевно състояние.
Абсолютно не отговарям на тези две определения. Аз харесвам живота си, щастлив съм с това, с което се занимавам, имам чудесни приятели, уча в добро училище... Защо животът ми да е ад? Не знам как би отговорил на този въпрос един песимист, но може би няма да е много убедителен. Аз лично си падам оптимист и определено вярвам в доброто.
Тази мисъл не ми излиза от главата: "Адът – това са другите". Не е това, което се има в предвид, но някак си подтекста ми се губи. Дори адът – това да са другите или самият аз, няма никакво значение, защото човек има способността да промени това. Все пак това, как приемаш даден факт зависи от психиката ти, нали така? А психиката от своя страна се поддава на промяна. Но защо да променяш психиката си като можеш да промениш ада? Аз бих отвърнал на Сартъровите думи така: "Дайте ми ада, пък ще видим може или не може стане рай!"
Изтегли есето на .doc файл
