Сервантес - „Дон Кихот” безумната дързост на мъдростта
Романът „Дон Кихот” на Сервантес е творба, разкриваща трагичния хуманизъм на ренесансовата епоха в Испания. Затова и диалогът между двамата главни герои - рицаря Дон Кихот и неговия оръженосец Санчо Панса - доминира в повест¬вованието. Нравствените проблеми, които тревожат съзнани¬ето на автора, стават тема за дискусия между хора, заемащи различно място в обществената и социална реалност на испанската действителност през XVI век. Дон Кихот е обеднял идалго, представител на аристократично съсловие поземлени феодал¬ни владетели, които губят своята представителна роля в об¬ществения живот на ренесансова Испания. Остават откъснати от новите реалности на времето, защото земята за тях е наследствено право, а не средство за развитие на ново вид об¬ществени и икономически процеси. Испанската идалгия остава „затворена” в идеалния свят на своето минало аристократично величие. Мисълта за интелектуално превъзходство над оста¬налите обществени слоеве я прави не само горда и непристъпна, но и изолирана от действителността. Превръща се в общест¬вен анахронизъм на своето време. Тя наблюдава промяната на ценностите и „пренареждането” на обществените йерархични стойности с аристократично презрение и гордост. Испанската идалгия може да анализира процесите, да ги сравни с миналото, но не успява да открие причините за своята изолация от действителността. Остава обществено непригодна, трагич¬но „затворена” в своите (средновековни по своята същност) иде¬али за рицарско поведение на аристократичния потомък. Не ге¬роят- рицар, завоевател на земи или печелещ битки срещу врага, е нужен на ренесансова Испания, а личност с нов действен кри¬терий за поведение в обществото, което динамично се променя. Испанската идалгия остава в сферата на неизменните и вечни нравствени категории за добро и зло, красиво и грозно, които не намират конкретната „формула” за приложение в конт¬растната, понякога трагична и безнадеждна, картина на дейс¬твителността в страната. Идеите на средновековна рицарска Испания - красиви и възвишени - остават практически неприложими. „Влизат” в смешен, анахроничен сблъсък с действител¬ността. Страдат героите, носители на тези идейни послания. Още по-тъжна и страшна става реалността. Художественият образ на трагичния хуманизъм в Испания през XVI век е създаден. Сервантес написва романа „Дон Кихот” и отразява цялата трагична истина на нравите, идеите и обществените конфликти на своето време.Прашните пътища, мръсните и непри¬ветливи ханове, липсата на щастие в човешкия живот създават реална предста¬ва за социалните и духовни контрасти в късноренесансова Испания. Дон Кихот и Санчо Панса се движат сред хаоса от противоречия, пътуват, борят се за доб¬рото и коментират сблъсъка с действителността, трагично несъответстваща на представите им за света и човека. Авторът поставя своя главен герой пред изпитания, противопоставя го на силите, които се стремят да го отклонят от на¬меренията му. Но злополуките не могат да го накарат да измени на себе си. Це¬лият роман е съсредоточен около психо¬логически вярно показаната съпротива на героя срещу опитите да се откаже от рицарския си идеал. В тази борба се крие дълбок драматизъм. Витаещ в облаците, меч¬таещ за героичен подвиг, който да възвести „златния век" на щастието, Дон Кихот среща грозотата на своето време, което е в противоречие с неговата идеална пред¬става за света. Много скръб и нещастие има в Испания по времето на Сервантес, отразени в злополучните подвизи на не¬говия герой Дон Кихот.В началото на романа Дон Алонсо Кихана по нищо не се отличава от хилядите испански благородници, представители на обеднялата идалгия. Като всички тях, и той се е примирил с действителността, приел е без съпротива нещастното си съществуване. Оказал се е излишен, което му причинява страдание. Но идва дръзкият бунт на човешкото съзнание, който граничи с безумието. Дон Кихот пожелава с цялата сила на духовната си същност да промени не само своята съсловна съдба, но и времето, оказало се трагична „Кон¬станта” на човешкото щастие. Безлични¬ят идалго се превръща в ярка индивидуал¬ност. Дон Кихот нарича себе си Рицар на печалния образ, защото печален и тъжен е светът, в който се впуска, за да прого¬ни злото и да възстанови справедливостта. И Когато започват несполуките на не¬щастния рицар, който след всяка „битка” с действителността е победен, идва въз¬действието на художествения контраст между лично намерение и конкретно дей¬ствие. Те влизат в противоречие, защо¬то са следствие от действителност, ко¬ято има други, реално съществуващи об¬ществени механизми, оказали се непозна¬ти, далечни и чужди за идеала на рицаря Дон Кихот. Действията на героя са пред¬варително подчинени на тези обстоятел¬ства. Независимо каква е тяхната моти¬вация, неуспехът им е обективно предопре¬делен. Добрите, красиви намерения на Дон Кихот не могат да се реализират. Лип¬сват адекватни средства за борба с дей¬ствителността. Рицарският идеал е из¬лишен в епохата на Ренесанса. Затова и героичните действия на Рицаря на печал¬ния образ сами по себе застават на „пъ¬тя” на доброто. Пречат на добрите на¬мерения на Дон Алонсо Кихана да направи хората щастливи, да възстанови справед¬ливостта в света. Вместо добро - Дон Кихот носи зло на всички, защитени от него в името на справедливостта. Рица¬рят на печалния образ става смешен и жалък. Той се оказва несъпоставим с трагичността на времето, в което твори добро. Хуманната идея на Сервантес, въплътена в образа на Дон Кихот, надскача конкретността на ренесансовата епоха в Испа¬ния, излиза извън художествената мяра за време и се превръща в универсална цен¬ност на човешката нравственост. Тя принадлежи, но и противоречи на всяко време и епоха.
Образът на Дон Кихот е красив в своя нравствен сблъсък с грозното в действителността. Героят е трагично извисен с мъдрия си размисъл за вечната победа на злото и несправедливостта. Много тъга и печал има в духовния аристократизъм на диалога, който условно водят автор и ге¬рой с всички времена и епохи. Темата на „дискусията” е винаги човекът и хуманните идеи на времето. Сблъсъкът между човешки „хуманното” и общественото „доб¬ро” е неминуем. Побеждава действителнос¬тта със своята твърде често антихуманна представа за добро. Страда отделни¬ят човек, но трагични са последиците и за цялото общество. В този трагичен кръгов¬рат е художествено проектиран и рицарският поход на Дон Кихот, тръгнал да тър¬си обетованата земя на човешкото добро, но оказал се в края на героичните си странствания отново сред света на злото. Щастието отново е цел и красива мечта за бъдещето на човечеството. То се оказва трудно постижимо, неясно и не винаги разпознато. Мъдър е погледът на Сервантес към нравствените помисли на човека, но и мисълта на рицаря на печалния образ Дон Кихот е прозорлива и дълбока. И автор, и герой не се отказват от битката за човешкото у човека, но не скриват и своето разочарование от конкретността на времето, от срещата с грозното в действителността. Това е всъщност бе¬зумната дързост да бъдеш мъдър, когато си загубил в битката за щастие. Героят на Сервантес проявява „мъдрост в безуми¬ето” и „безумие в мъдростта”, философски са основанията на автора да създаде художествената мъдрост на своя рицар за „печално” щастие - Дон Кихот. Самият герой осъзнава противоречието между ху¬манни намерения, рицарски действия и конкретна действителност: „Приятелю Санчо, знай, че аз се родих по волята на небето в този железен век, какъвто е нашият, за да възкреся златния век, както обикновено го наричат. ”
Хуманна цел за Дон Кихот е свободата и справедливостта. Тяхното незачитане в ренесансова Испания през XVI век ражда трагичния хуманизъм на епохата и превръща мечтата за „златния век” на човешкото добро и щастие в нелеп мираж за съзнанието на героя в романа „Дон Кихот” на Мигел де Сервантес.
Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.
|
|
