Защо любовта е така трайно свързана със саможертвата
/eсе/
Когато става въпрос за любов в нашето съвремие, трябва да се уточни, че това е разтегливо понятие, променящо се в зависимост от контекста, в който е употребено. Лесно е да се обобщи, че любовта е чувство в най-широкия смисъл на думата, но нищо по-конкретно от това определение не е общовалидно. Спецификата на чувствата предполага индивидуалното им изживяване, тълкуване, осмисляне, а строгата индивидуалност налага безбройните схващания и идеи за любовта. Аналогично е разглеждането на лексемата саможертва - всеки отделен човек има своя ценностна система, по която се определя неговото лично разбиране за саможертва. Но психологията ни учи, че ценностните системи са променливи във времето, а и са различни за всеки един от нас. Неяснотата в определенията на явленията любов и саможертва затруднява тълкуването им, но съчетани в общ контекст, те стават по-конкретни и тясно свързани смислово.
В разрез с утвърдената идея за утопична романтика, аз възприемам любовта във всяко нейно измерение - като поредица от компромиси, защото единствено чрез саможертви и отстъпи от "личното" може да се възприеме "не - личното", а ако няма здрава връзка между тези две условни понятия, любов със сигурност не може да просъществува.
Често най-много саможертви се правят, когато става въпрос за т. нар. любов - всеотдайност. В тези случаи обичащият с удоволствие се отказва от своето, от неприкосновеното, за да се отдаде напълно на избрания партньор. Тази жертвоготовна всеотдайност е формулирана изключително точно от героинята на Мопасан в "Силна като смъртта": "Бих искала да се пожертвам безусловно, напълно, защото за човек, който обича, няма нищо по-приятно от това да дава, винаги да дава всичко, всичко - живота, мисълта, тялото си, всичко, което притежава, да чувства, че го дава, да е готов да понесе всичко, само за да може да даде". Впечатляващи са тези безусловни чувства, стигащи дори до себеотрицание. Нерядко те могат да бъдат унищожителни, но ако обектът на такава безкористна любов ги оценява и споделя, влюбените постигат невероятен унисон и хармония. Рисковото при този тип всеотдайност е фактът, че обичащият често постъпва по изненадващ дори за него начин - резултатът от това поведение може да се окаже пагубен и за двамата влюбени.
Друг аспект, в който себеотрицаващата любов може да се прояви, е представен чрез героинята Наташа в "Унижените и оскърбените" на Достоевски: " ... аз и по-рано знаех, че той ще ми донесе само мъки. Но какво да правя, когато за мене сега дори мъките, причинени от него, са щастие?" - едва ли може да се намери аргумент, който да оправдае самоунищожителната проява на всеотдайност. Все пак такива "патологични" пристрастявания (защото това за мен не е любов) към любимия се случват и днес. Резултатите от крайните отстъпи от личното граничат с мазохизъм като форма на самовнушена психическа зависимост и не са проява на обич. Смисълът на всеотдайността не е еквивалентен на себеотрицанието - колкото и безумна и всепоглъщаща да е любовта, за нея са необходими две личности. Не може да съществува пълноценна връзка между човек и безволево същество, което не знае предела на себеотрицанието. Това заявява и Хегел ("Естетика"), дефинирайки най-успешно обичта - всеотдайност: "Истинската същност на любовта се състои в това ... да се забравим в една друга индивидуалност и все пак да имаме и да притежаваме самите себе си в това изчезване и забравяне." Отстъпите от "личното" могат да превърнат взаимните чувства в трайна, красива и непринудена обич, но ако се стигне да крайности в саможертвите, любовта преминава в своята противоположност, придобивайки деструктивни функции.
Състраданието като проява на обич също може да унищожи чувствата. Макар и често да служи като прикритие на истински страсти, то може да отблъсне избраника, защото би могло да се интерпретира като израз на демонстративно превъзходство. Ето още един случай, при който любовта и компромисът вървят ръка за ръка - ако единият от влюбените не може да приеме другия такъв, какъвто е, независимо дали е равностоен в социално или психическо отношение, тогава трябва да измени на своя имагинерен идеал /дори този отстъп да се изтълкува като саможертва/, ако иска да съхрани обичта. В конкретната ситуация демонстриране на състрадание би било по-скоро израз на слабост, отколкото проява на чувства.
От друга страна, често любовта намира израз в покровителство над избраника, в състрадание. Това чувство е породено от инстинктите, от интуицията, т.е. - в отделни случаи може да се окаже сходно с обичта. Такова е началото на горещите страсти между Яворов и Лора : "Когато - разказа Яворов - се завърнах в София, Лора започна пак да ме следи и атакува. Поздрави, пращани по специални лица, подаръци, задиряния, посещения в театъра и другаде не ме отклоняваха от решението ми - да не се поддавам. Но една зимна нощ... Една нещастна зимна нощ, около 11 часа през нощта, се почука на вратата и останах просто смаян и вкаменен от това, което видях пред очите си, което не исках да повярвам. Лора, прегазила сняг до колене, измръзнала, с наведена глава и усърнал поглед, стоеше насреща ми. Със задавен глас ме попита : - Ще проявиш ли и сега жестокосърдечието, с което не един път си ме дарявал, - в тоя час да не дадеш приют на една слаба, нещастна жена, която има щастието да страда от любов към теб? - Тонът, погледът, видът й ме сломиха и аз, братко, не издържах - прибрах я тази нощ. Лора ме победи." /М. Арнаудов - "Яворов - личност, творчество, съдба"/. Ето как, провокирайки съжаление у Яворов, Лора успява да спечели и любовта му. Дори и просто "женска хитрост" /определението "слаба нещастна жена", което Лора сама си дава, далеч не съответства на борбената, решителна и страстна натура на госпожица Каравелова/, предизвикването на съжаление може да се трансформира в силна, легендарна любов. В тази ситуация Лора отстъпва от личното - тя прикрива истинската си същност /която явно плаши Яворов/, за да спечели обич и да "победи" "жестокосърдечието" на поета.
Обикновено жените са склонни към компромиси в името на любовта. Нерядко се стига дотам да "изпитват своеобразна наслада от саможертвата и от свързаното с нея страдание" /Ст. Василев - "Психология на любовта"/. Подобно състояние обобщава и Балзак : "Жените сигурно изпитват особено удоволствие, когато страдат заради човека, който обичат" /"Дядо Горио"/. Не мога да не отбележа, че и двете "диагностични" констатации са резултат от "мъжко" мислене, а мъжете са склонни към жертвоготовност преди всичко за родината /"след Отечеството си обичам най-силно тебе" - Хр. Ботев/.
При жените напротив заложените майчински инстинкти, съчетани с любов, провокират безпределна преданост и жертвоготовност. Пример за това е жертвата, която прави госпожа Дьо Ренал от романа "Червено и черно" на Стендал : "Искаш да ме погубиш ли? Аз ти давам едно лесно оръжие в ръцете... Кажи му... че съм ти пожертвала живота си, че ти жертвам и душата си. Ти знаеш, че жертвам за тебе и много повече." Действително жертвите, на които е способна едно жена в любовта си, нямат предел - те се превръщат в инстинктивни, интуитивни постъпки, защото тя има способност да живее чрез и за този, когото обича, без целенасочено да се стреми към това.
Съществуват и жени, които се дистанцират от това разбиране, като по този начин си спестяват усилията да направят компромис заради обичта. Такъв тип е Жорж Санд, която заявява : "Струва ми се, че ... един от двамата трябва да се откаже не само от волята, но и от намеренията си; да реши, че ще гледа на всичко през очите на другия". Този начин на мислене не поставя под съмнение връзката на любовта със саможертвата, а ценността на любовното чувство, т. е. - струва ли си саможертвата. Подобен ред на мисли неоспоримо затвърждава съотношението обич - компромис, доказвайки, че тази взаимовръзка е изключително силна - дори някои хора се плашат, не приемат любовта, защото са неготови на отстъпи от индивидуалното си пространство.
Въпреки различните прояви и варианти на любовта, по същество тя е взаимно чувство. Неизброими и индивидуални са "изразните средства" на обичта, но за да се осъществи пълноценно общуване между двама души, те трябва да открият пътя един към друг. А ако наистина няма еднакви хора, значи няма и еднакви подходи, което означава, че за да се намери пътя към избраника, трябва да се отстъпи от строго индивидуалното и неповторимо у всеки човек. Любовта е обвързана с компромиси, защото унисон и хармония между две личности могат да се постигнат единствено чрез саможертви от страна на всеки един.
Галина Димитрова, 12б
