Хан Аспарух
През 679 г., когато нахлулите в земите по делтата на Дунав прабългари натикват армията на император Константин Погонат в Черно море, едва ли някой е предполагал, че това е нещо повече от най-обикновен епизод в борбата на Византия с постоянно нахлуващите от север варварски народи.
Но Аспарух, вождът на нашествениците, е дошъл тук за нещо по-различно от обичайното плячкосване на плодородната северна провинция Мизия. Третият по възраст от петимата синове на хан Кубрат, чиято държава на Волга се е разпаднала под ударите на хазарите, най-накрая е открил място под слънцето за онези от племето му, които са го последвали в неговия път на югозапад през необятните руски степи. Аспарух впрочем е открил и княжески престол за себе си - нещо, до което едва ли би се домогнал в родината си. Влизайки в съюз с местните славяни, през 681 г. той сключва първия си мирен договор с Византия - официалното признаване на една нова политическа реалност - България.
Държавните основи, положени от хан Аспарух (загинал около 700 г., вероятно в битка с хазарите), се оказват солидни и непоклатими като масивните каменни блокове, с които той, а и неговите приемници, строят своите градове, крепости и дворци в Североизточна България. Освен качествата на войник и строител този пръв български монарх явно е притежавал и изключителен политически талант, оплоден от продължителната държавна традиция на Волга. След неговата смърт ще измине цяло столетие на кланови междуособици за престола, на коварни интриги и военни експедиции от юг, от Византия; ще изминат около два века преди островът на прабългарите, народ от тюркското семейство, да бъде погълнат от заобикалящото го славянско море - и все пак до нас няма да достигнат някакви по-съществени сведения за търкания на етническа основа в този съюз, където първата цигулка се пада на малцинството. Аспарух впрочем изглежда е съзнавал собствената си мисия - по негова заповед например е съставена първата генеалогия на българските владетели, която извежда корена му от Атила.
