За последен път
Започва последната ми година в училище. Една отговорна и натоварваща година, в която трябва да се преборя с балната треска, с тревогата около матурите и кандидатстването във ВУЗ, но преди всичко за мен това е период на равносметка. Каква бях преди четири години и каква съм сега – на прага на 12-ти клас?
Спомням си първият ми учебен ден в гимназията. Беше ме страх от непознатото, боях се от новите учители и съученици преди да се запозная с тях, защото бях едно дете с неясна представа за бъдещето. Но осъзнах, че и даскалите са хора като всички останали. Макар и да ми беше нужно малко повече време, разбрах, че тези, с които уча рамо до рамо, са най-готините съученици, които някой може да има. В останалите класове връстниците ни си приличаха, имаха общи интереси и влечения. Моят клас обаче е изтъкан от най-различни характери, от хора с коренно различни начини на мислене, гледни точки и поведение. Може би точно заради това на моменти сме като “орел, рак и щука”, но в това ние чарът. След толкова време заедно намерихме общ език и се разбираме.
Промених много от възгледите си, научих се на доста неща и изпитах горчивината на неправдата и сладката радост от щастието. Вече съм по-различна, защото пораснах – и на години, и на ум. Някой ден ще си спомням за училище със сълзи на очи или може би с широка усмивка...
Предстоят ми последните месеци от училищния ми живот. И точно сега най-много ми се иска времето да спре за мен , за класа ми, за учителите, за всички нас. Мечтая да си останем все така млади, усмихнати, весели и безгрижни. Но времето не жали и продължаваме напред. Ще ни пораснат крилца, които ще заякнат, а на пролет ще излетим в ясния син простор с дипломи в ръка. Браво на нас! Браво и на вас, скъпи учители, затова че ни направихте хора и че ни изтърпяхте геройски! Ще ни липсва всичко това. Но вече е време...
Наесен с песен пристъпваме в клас. Всички сме заедно, но за последна година. Всички сме такива, каквито сме. Надявам се слънцата в душите ни да светят винаги!
