Адът – заслуженото наказание
Може би ви звуча оптимистично, но посещението на Ада, всъщност никак не беше весело. Самото място, на което се намира той, а именно най-студената част на Северния полюс, дълбоко под земята си е доста безлюдно. Лукавата усмивка на лицето на Дявола не беше никак насърчителна, но все пак, той се оказа гостоприемен. Треперейки то сковаващия студ, имах чувството, че съм изгубила всичките си сетива. Противно на очакванията ми, всичко наоколо беше бяло и светло, но за сметка на това – вледеняващо студено.
И така двамата с Дявола стигнахме до мъчениците. Ужасяващи гледки се разкриваха пред очите ми и за пръв път откакто се намирах тук, макар вцепенена от студа, усетих ускореното биене на сърцето си. Видях човек, който бе затиснат между два тежки ледени блока. „Този човек цял живот е мързелувал, излежавал се е и не си е и помислял да работи” – обясни ми Дяволът – „сега той намери почивка во веки веков”. На едно равно поле близо до него бяха наредени група хора. Огромна лавина падаше върху тях всяка секунда. „Това – каза Дяволът – са крадците – те никога няма да видят покой, също като хората, чиито вещи са крали. В огромно ледено езеро, зъзнейки полуголи хора претърпяваха страшни мъки. Огромни риби меч ги прорязваха като с трион – отново и отново. Това бяха лъжците. Най-страшното от всички наказания бе сполетяло хората, отнели човешки живот – те лежаха на легла от лед и огромни ледени висулки падаха от високо и ги пронизваха точно в сърцето.
Чувствах се потресена от всичко видяно, бях изпълнена със състрадание към мъчениците и попитах стария Дявол, дали не може да им смекчи наказанията. Той, обаче ми отвърна, че това е заслуженото от тях и ме предупреди да внимавам да не извървам тези грехове, защото дори и да съм му приятелка и на мен не би простил и няма да ми се размине. Може би дълго след това посещение няма да мога да заспя, но занапред ще бъда по-добра…
