Йордан Йовков "По жицата" (1927 г.)
Този текст ще се опита, макар и конспективно, да огледа няколко аспекта от повествователната стратегия на разказа и да преосмисли на базата на забелязани художествени детайли финалните му послания.
Да започнем оттук, че мястото на действие, в което се разгръща сюжетът, е твърде неопределено. За читателя остава неясно къде точно са положени пространствените координати на случката, независимо от предпоставените намеци на заглавието. Преди да разберем конкретните измерения на титъра, словосъчетанието "по жицата" проспектира най-общо пътя, и то в неговата продължителност, последователност и непрекъснатост. Жицата е визуалният ориентир на движението. Но спокойно би могла да подсказва и предстоящо развитие на интригата, метафорично "разплитане" на централния казус, занимаващ се с причините, актуалното състояние и по-нататъшното действие на една болест - тази на Нонка. При това болест, която не може да бъде (из)лекувана от "дохтори", тоест не може да бъде третирана конвенционално. Пътят е подчертан само хипотетично, доколкото още първото изречение "изоставя" буквалното му следване и извървяване до определена цел и оповестява неговото (временно) прекъсване, резултат от индивидуалната воля на "пътника". Особеност на разказа е, че цялото действие протича пред очите и през съзнанието на Моканина: в случая, докато го брани от кучетата, той забелязва, че "тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй" - внушенията на първото изречение.
Много важен смислов акцент за по-нататъшната логика на случката е не толкова, че човека вероятно "го гони някаква беда" и има проблем, колкото, че се отбива, свърва от пътя. Още тук фабулата рязко се забавя, почти спира, за да даде тласък на сюжета и да провокира символно-архетипното му осмисляне. Защото отбиването очертава първата и задълго напред единствената координатна ос в иначе ахронотопния сюжет. То маркира траекторията на център и периферия (кръг), чиято окръжност е пътят, а центърът (неподвижната и задействаща гравитационни импулси точка) е самият Петър Моканина. Към него (отвън навътре в пространството на кръга) се насочва селянинът.
Едно важно уточнение. Двамата герои не се представят един на друг с имената си. За "непознатия селянин" научаваме, че се казва Гунчо през собствения му разказ, и то доста небрежно, някак между другото, но повествованието отказва да го нарича по този начин и упорито продължава да го въвежда описателно ("селянина"). Пък и "Гунчо" е не толкова същинско име, колкото звателна алоформа от "Драгун" във вариант, заличаващ семантиката на корена "драг" и засилващ усещането за безличност на персонажа, което се потвърждава и от определението "непознатия". Този детайл ще се впише в контекста на имплицитно привлечения библейски мит за заблудената овца, алегоризиращ самоотлъчилия се от вярата и изгубил своя физиономия човек, отново търсещ приобщаване към "паството" на вярващите, на пълноценните. Различни по степен на асоциативност елементи от него са разпръснати из целия разказ.
Що се отнася до Петър Моканина, забележително е, че той нито веднъж не е наречен по име пред когото и да било от останалите персонажи. Това, че е Петър Моканина, знае само читателят, и то по изричната воля на автора. Но този наративен жест позволява предварително смислово тълкуване и градене на хипотези, на(д)стройващи в определена посока рецептивните очаквания. Например в критиката много е говорено за семантичната обвързаност между "Петър" ("камък") и фигурата на селянина, внушаваща усещането за "човек планина". Камъкът е градивото на планината, двамата персонажи са знаково едноредни (хомогенни). По-късно парадигмата ще бъде допълнена от споменаването на "Канарата", ситуативно контаминираща се с фигурата на Петър. Но "Петър" е и библейски персонаж, "постамент" на Христовата вяра, а "Моканина" (през румънски "овчар") го притегля към демиургичната ипостаса на "пастиря", към когото се насочва обезвереният Гунчо. Кръгът с отбелязан център "материализира" представата за Бога като сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността й - никъде (Паскал). Следователно единствената реалност е центърът, току-що открита (постигната) от селянина.
Нека отново да припомним. Целият смисъл на тези наблюдения е валиден само поради рецептивното предимство на читателя, предоставено му от автора - да знае за героите повече неща, отколкото те знаят и разбират за себе си. Нито Моканина, нито Гунчо имат и най-малката представа за семиосферата, в която попадат. Те се привличат и сбъдват целостта на смисъла, въпреки че нямат информация един за друг. И доколкото в процеса на разказа за селянина стават ясни немалко подробности, Петър Моканина в края си остава почти същата загадка, каквато е в началото. Двамата не се познават, но се припознават по свръхестествен - интуитивен и мистичен - признак. И оттук насетне сюжетът ще формира своя стереоскопична визия: в онтологична перспектива ще се случват съвсем безинтересни неща, които ще получат своето трайно отлагане-филтриране през езотеричната енергия на Промисъла. А промисленият сюжет ще се защитава и отстоява най-вече от езика. Тоест езикът на повествованието ще изговаря неща, за които самото повествование - фактически случващото се - и не подозира.
Това личи по сложното намесване на селото Манджилари, с което са свързани надеждите на Гунчо за изцелението на болната му "момичка". То функционира като търсената Обетована земя, където може да се види "явилата се" бяла лястовица. "Манджилари" (през румънското "манджаре") не само имплицира идеята за храната (живота), от която в буквален смисъл Нонка несъмнено има нужда (снагата й, "стопена от болестта", едва личи изпод завивката), но и просфората - задължителен елемент от евхаристията: да не забравяме, че наближава Богородица. Досега Гунчо безуспешно е търсил Мястото; обикалял е в омагьосан кръг. Сред първите въпроси, които задава на Петър Моканина, е: "не е ли на тая страна селото Манджилари и колко път трябва да има дотам". По време на целия им разговор селянинът е с нагласата, че след като Моканина го упъти, той ще продължи във вярната посока. Но след като разказва как кумица Стоеница настоятелно му е заръчала да върви, да заведе и Нонка, Гунчо неочаквано снема всички модалности от речта си и произнася: "И на, додохме". Миналото свършено време недвусмислено издава вътрешното му съзнание за това, че са пристигнали ("Та затова съм дошел"), че селото - в неговия символичен смисъл - е намерено. Подобно предположение демонстрира и Моканина. Първото, което произнася "на глас" в разказа, е констатацията: "Ти май болно имаш", а последното, изречено от него все още в присъствието на Гунчо и семейството му, е благословът: "Хайде, със здраве!". Конвенционалното "Хайде със здраве", равностойно на "Останете си със здраве", констатира и случилото се преодоляване на отчаянието, възвръщането на надеждата-изцеление, макар и все още неосъзната от героите. "Намереното" село е избавление от омагьосания кръг, по който те са вървели досега. Ето защо в края на разказа каруцата символично поема в обратна посока, независимо че уж продължава напред. Очертава се парадоксът на сферата: стоейки на едно място, героите са извървявали пътя на изпитанието; докато говорят, са се движели.
Този разказ, освен всички останали, до голяма степен неизбродни, поетологични дълбинности, интерпретира философията на вярата и безверието, синтезирани архетипно в притчата за Тома Неверни от Евангелието на св. Иоан (20: 20-25). "По жицата" ситуира българизираната версия на мита за необходимостта да вярваш, без да си видял. Пък и в контекста на нашата народопсихология чутото (слухът, мълвата) има много по-голяма стойност от видяното. (Поставяйки въпроса за бялата лястовица, Гунчо трепетно акцентира тъкмо върху чутото в смисловата градация: "Може да си я виждал, може да си чувал". А малко по-късно, в обърканите си разсъждения, Моканина потвърждава вероятността за това единствено с по-достоверния аргумент: "Пък и трябва да има, щом се е чуло.") Нещо повече - Моканина компенсаторно изпълнява функцията на самата бяла лястовица: досеща се, че може "съвсем да отчая тия хора" и сменя стратегията на говорене. Той е единственият, когото същите "тия хора", търсейки надежда, са срещнали по пътя си. Но това Моканина не го съзнава и не го допуска. Не го съзнава и не го допуска и Гунчо. Текстът обаче говори друго. Когато момичето поглежда към Моканина с настоятелния въпрос: "Ще я видим ли, чичо?", ремарката съобщава, че ясните му очи "светват". Приливът на светлина е не само знак за неугасналата надежда. В този миг очите на Нонка "отразяват" светлина. Светлината, идваща отсреща, където стои Моканина. Той е поел и цвета на търсената птица. За да не остава впечатлението, че последното твърдение е произволно, дължим само още няколко обяснения.
По повод на така наречената "благородна лъжа", стигаща своята кулминация в думите: "Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла", ще допълним следното. Инициативата за това какво да каже Моканина, поема Гунчо: "Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката". И на Моканина не му остава нищо друго, освен да изпълни индиректно заявената воля (подкана) на объркания баща. Но този, който заговаря в момента, не е Моканина, или поне не е Моканина, когото познаваме от разказа досега - наивник, добряк, смутен при въпроса за лястовицата, милосърден. Чрез него говори друго същество, обсебило съзнанието му. След въпроса на Гунчо за птицата, когато се поражда необходимост от потвърждение, за да не отлети и последната надежда, Моканина първоначално е "учуден", тоест вдаден в чудото, а след това: "нещо се подигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха". В него се инкарнира чужда позитивна креативна енергия, друго (висше?) създание. Той неусетно преминава в транс. Репликата: "Ще я видите..." е изречена с тона на заклинание, на пророчество, на благослов. Бъдещето време е перифраза на молитвеното "Амин" ("Да бъде"). След Словото героят остава "замислен", той все още не може да излезе от унеса.
В самия финал овчарят не просто перифразира финалните думи на Исус на кръста ("Татко, защо си ме оставил"), но сам се вписва в (се разпъва на) кръст: пуска шилото (долу), тоест забива центъра, символно "закрепя носещата греда", поглежда към небето (горе), констатирайки отсъствието на Бога и се заглежда подир каруцата (хоризонтално). По този начин той "прекръства" и отдалечаващите се "мъченици" ("колко мъка има по тоя свят"), превръщайки се в "гарант" за тяхното спасение.
В българската литературна традиция от възрожденския и класическия период функционално е семантизирана опозицията потисници - роби, мюсюлмани - християни. Обикновено двата етноса са съизмервани по социален и верски признак. Ако това противопоставяне е влязло в основата на националната митология и се поддържа в редица представителни творби, в стереотипния си вид у Йовков то е невалидно. Характерно за писателя е съхраняването на външните белези на установените художествени модели, но повествователните му стратегии са по-скоро демитологизиращи. Онова, по което той прилича на своите предшественици и се възприема като национален класик, е съхранената патриархална визия за света. Въпреки това обаче Йовков звучи по новому.
