Анализ и конспект на "Българският език"
Първата причина за това е, че основен предмет на творбата е езикът. Най-напред трябва да имаме ясна представа за това, какво означава езикът за човешкия свят. Духът на един народ, като негово притежание се посочва езикът, защото езикът е това, което гарантира връзкатамежду хората в една общност, за да сътвори тя такива културни ценности, каквито са производството, техниката; за да установи своя ценностна система, свои етически норми --- всичко онова, което тя създава в своя исторически развой. Затова езикът стои на първо място, когато определяме що е народ, що е нация. Ето защо в нашия речник на ценностите и чувствата статиите за език и нация сме поставили една до друга. Едно доказателство за изключителната ценност на езика ни дава първото изречение в книгата на книгите --- Библията: В началото бе словото.
Така, размишлявайки върху това, какво означава езикът за един народ, за човека и човечеството, ще може да разберем и оценим наистина, колко важен проблем поставя Вазов в своето стихотворение „Българският език”
На пръв поглед, ако сравним „Опълченците на Шипка” и „Българският език”, можем да сметнем, че творбите са твърде различнипо съдържание --- едната говори за боевете на Шипка, другата --- за българския език. В такъв случай можем ли изобщо да сравняваме двете лирически творби? Вотговор на този въпрос ще ни помогнат както самите произведения , така и нашите знания за Вазовата роля в утвърждаването на българската нация, възкръснала от руините на пет века робство. С цялото си творчество, с цялата си страст Вазов работи именно за утвърждаването на българската нация --- родната земя, историята на България, българският език. Ако в „Опълченците на шипка” поетът обрисва калта, хвърлена срещу българската история, то в „Българският език” той отхвърля хулите към родното слово, надменно отправени от чуждите и от онези българи, които, разбирайки криво цивилизацията, се срамуват да се нарекат българи. В тази посока на мисли стихотворението „Българският език”, както и „Опълченците на Шипка”, е бляскава защита на българщината. И тази Вазова творба е подчертано полемична по своя характер. Тя съдържа тезата на хулителите:
Не си можал да въплатиш във теб
Създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп ---
за груб брътвеж те само бил орисал!
Нека помислим какъв е смисълът на тази теза. В първите два стиха тя е насочена към основната връзка между езика и мисленето. Българскяит език според неговите обвинители няма достатъчно средства , той е твърде беден, за да може чрез него да се изрази творческата мисъл. Във второто двустишие хулителите на българския език говорят за това, че той може да обслужва само принизеното битово общуване --- груб брътвеж, че той не е годен чрез него да се създава изкуство --- смисъл, към който насочва изразът не за песен. Ключови в цитираната строфа – ключови и за разбирането на тезата на ругателите на българския език, са съчетанията геният ти слеп и груб брътвеж , на които са противопоставени създаньията на творческата мисъл и песен.
Как лирическият говорител, когото в тази творба с пълно основание можем да идентифицираме със самия поет, оборва тезата на хулителите? Стихотворението започва с четири стиха, в поетическото слово на които Вазов е изразил това, което казахме до тук за езика --- че езикът е най-важното творение на Духа на един народ, на една нация в нейното историческо развитие. Смисълът на тези стихове става още по-важен, защото лирическият говорител изразява своята оценка, че българският език е най-важната твърдина, съхранила народа ни във вековете на неговата трагична съдба. Към неотменимата връзка на българския език с българската история и към изключителната значимост на родното слово за съхраняването ни като народ лаконично говорят стиховете в първата строфа --- българският език е определен като език на дедите ни, като език на народ, преживял през вековете много мъки, като език на изстрадалата майка България.
С език прекрасен в началото на втората строфа лирическият геворител започва своята защита на родното слово. Той говори за хубостта и мощта на българския език, търсейки я в мелодията на неговите звуци сладки, в разкоша от руйни тонове проявени в речта ни гъвкава, звънлива. С израза размах и изразитост жива поетът подчертава богатите възможности на българското слово да изрази и всяка мисъл, всяко чувство. Самите думи и изрази, с които Вазов характеризира езика, оглеждат чувството на възхищение и преклонение пред езика, както и оценката, че езикът е висша ценност: език прекрасен, звуци сладки, хубост, мощ, речта ти гъвкава, звънлива, от руйни тонове какъв разкош, размах и изразитост жива.Оценките на лирическия говорител са още по-въздействащи, защото са изразени чрез, реторични въпроси, а знаем, че чрез реторичния въпрос вложеното в него твърдение винаги е усилено от емоция и звучи още по категорично.
Със силно експресивни думи, кореннопротивоположни по смисъл и емоция, са представени хулителите на родното слово, тяхното ругателство: охулен, опетнен със думи кални, все туи ругателство ужасно, модно, / все тоя отзив, низка клевета.
Така в своето съдържание лирическата творба представя драматично сблъсъка на две позиции за българския език --- сблъсък, при който в текста на творбата лирическият говорител е страна, представена със своето открито Аз.
Чрез езика не само се предава информация от говорещия на слушащия, на текста можем да гледаме не само като на произведение, съдържащо мисли по определена тема. Чрез езика ние и действаме. Вазовата творба е прекрасно доказателство на това. Тя разбива позицията на хулителите, утвърждавайки, че българският език е една от най-важните национални ценности. Последната част на творбата категорично подкрепя разбирането за езика като действие. Така, както човекът, вдигайки ръка и произнасяйки: Заклевам се! , извършва и самото действие на клетвата, така в последните две строфи на творбата Вазов дава своя обет чрез творческото си дело да защити родното слово, да докаже на дело изразената от него до тук позиция за българския еизк. И наистина --- най-добрата защита на една идея стават творбите, в които тя оживява. Творбите на поета могат да покажат ценността на езика в нейния чистий блясък, красотата на родното слово ще оживее в тях и това ще бъде най-силното, най-справедливото наказание за хулниците. Във финалните строфи на стихотворението „Българският език” Вазовият лирически говорител се връща отново към идеята, вложена в началото --- идеята, че историческото развитие на един народ се основава на неговия език. Ето защо в предпоследната, седма строфа се говори за бъдещето бодро поколенье, на което българският език ще бъде завещан чрез творбите, изградени със средствата на словото.
(hug)
