"Красотата (не) идва от вътре?" (есе)
Красотата е качество и ценност, която не всеки човек притежава. Духовната и физическата красота не вървят ръка за ръка по отношение на важността. Вътрешната красота на човека е най-важна.
Тя извира дълбоко от душата му и дава превес над физическата красота. Защото душевната красота е ценност, която е в сърцето на човека. Тя е скрита и само този, който има сетива за нея може да я открие. А физическата красота е външното излъчване на човека. И тя е само качество.
За да подкрепя моята теза искам да дам запример разказът на Светослав Минков „Дамата с рентгеновите очи”, където главната героиня е Мими Тромпеева. Тя си слага рентгенови очи, за да бъде външно красива. Тази творба поражда у пиосателя тревога за нравствените устои на човека. А нещата, които го заплашват са липсата на духовност и емоционална празнота, което довежда до осмиване и изобличаване на този недостатък. По този повод се сещам за стихотворението „Славки си рожба не трае”, в което се описва как една майка ражда дъщеря, която нарича Грозданка, защото външно е много красива, но лишена от духовност. Тя не може да разбере дори какво и говори Слънцето, а чува коренно различни неща. Затова вутрешната красота е най-важна. Защото, когато човек е само външно красив – само покритие, без никакво съдържание, той се асоциира с кукла, коато не може да мисли и да чувства нищо, но е красива.
Приказката „Грозното пате” от Ханс-Кристиян Андерсен е най-простият пример за това, че не е важно как изглеждаш отвън, а трябва да бъдеш душевно богат. Защото патето е грозно, но много добро и се превръща в красив лебед. Или приказката „Красавицата и звяра”, където звярът изглежда жесток и грозен, но накрая наприказката се превръща в красив принц чрез целувката на принцесата.
И мисля, че това е един оптимистичен край на моето есе, за това, че доброто все пак побеждава. Защото красотата и добротата, които идват от душата на човека са сред най-важните универсални ценности.
