Адът - това са другите (есе - философия)
Тогава адът за нас се материализира. Придобива облик, който ни кара да изберем друг начин на действие, друго поведение спрямо заобикалящата ни среда.
Ако всеки се замисли, за това, кога е претърпял най-голямото си разочарование или от какво се бои най-много, то вероятно във всеки един спомен или във всяка една фантазия ще изникне конкретен образ на чове. Това не отрича обаче, че и в противоположния пример няма да се получи същото. Ако трябва да си представим най-щастливия момент от живота си, то непременно ще изникне отново човешкия образ.
Това не е така, защото сме прекалено наивни или защото отказваме да погледнем на проблема от високо. Според мен се получава така, защото същността на човека е такава. Да усетим одобрението от някой друг е „гъдел”, който управлява живота ни и липсата или наличието му ни кара да чувстваме или разочарование, или радост – крайности, с които измерваме личния си успех. А не е ли успехът към което се стремят всички, независимо през какво трябва да се премине, докато се стигне до него. Способни сме да жертваме всичко постигнато в името на кауза, която привидно обслужва нашите интереси, но всъщност служи за спечелване на чуждото одобрение.
Така, докато се лутаме из живота в стремеж да постигнем нещо бленувано, не осъзнаваме, че истината за щастието е другаде. Тогава осъждаме другите за неуспеха си, а чрез тях и себе си и си създаваме свой собствен ад, в който царуват чужди идеали и принципи.