" Дервишово семе" - Николай Хайтов

Хайтов опоетизира миналото, родната котловина, неговите герои са примитивни, деца на природата, това е човекът в неговото “естествено състояние”. Него го вълнуват преживяванията на хората – душата им е винаги готова да поеме някакъв риск, да извърши нещо, което излиза извън бита, извън всекидневието, но в същото време са застанали с лице към съдбата. Техните проблеми се отнасят до човешкото битие, а не до конкретния бит. Тези герои не отдават никакво значение на материалното благополучие, при тях най-важни са нравствените ценности. Душевната сила, смелостта, достойнството, истината, правдивостта, честността винаги печелят. Хора с такава кройка не могат да останат в рамките на всекидневието. Неизбежно те стигат до ситуация, която ще изисква съдбоносно решение, ще ги постави пред нравствения конфликт, който трудно се решава или не се решава. Както това става в “Дервишово семе”. И не защото са противоречиви, съмняват се в правотата си, колебаят се да вземат решение. Точно обратното, те са в съгласие със себе си и постъпват съобразно с етичните си представи. Много добре знаят какво е чест и достойнство, кое е сила и кое е слабост, кое е добро и кое зло. В това отношение нямат колебания. Но точно поради тая причина, че твърде високо, по-високо от всичко поставят нравствеността, стигат до неразрешими вътрешни конфликти. Рамадан от “Дервишово семе” много добре знае, че е добро да отмъстиш на насилника, който е разбил живота ти. И нищо не може да го уплаши и разколебае, няма преграда, която ще го спре. Защото така повелява неговият нравствен закон, неговият дълг. Той няма друг избор, не може да забрави, да си отиде, да напусне мястото на злото и насилието и да започне нов живот, да залюби друга. Иначе би се чувствал непълноценен човек, той ще се осъществи в отмъщението. Оказва се обаче, че има една – единствена пречка, която не може да преодолее, и тая пречка е друга нравствена повеля – дългът към любимата жена. Значи, преграда пак от същия характер – само тя може да се противопостави на решението му да изпълни своя дълг. Добро е да отмъстиш на злодея, но за да го постигнеш, трябва да разрушиш друго добро – да закриляш и бдиш над тая, която е давала смисъл на твоя живот. От какво произтича тази противоположност? Не от това, че Рамадан се е объркал и в неговите очи ценностите започват да се разместват, а точно обратното. Човекът въобще като морално същество всекидневно, подчинявайки се на своите нужди, е принуден да преодолява някакъв етичен закон. И колкото морално е по-развит, колкото по-високо поставя нравствените ценности, толкова по-често се сблъсква с такива противоречия, които в личното битие на човека са непреодолими, фатални. В личното си битие човек е сам, изолиран, слаб. Той често може да стане жертва на конфликт, чието разрешение е по силите само на общността, на цялото обединено човечество. Освен това всяка етична система, най-съвършена и богата, се оказва схематична и по-бедна от живота. Личното и общественото съществуване на човека е по-сложно, отколкото може да предвиди етичната норма. И затова колкото вечни и непреходни, толкова и относителни, непълни, схематични могат да се окажат моралните идеи на човечеството. Поради това в своя исторически живот човек непрекъснато ги обновява и задълбочава. В това се състои драматизмът в живота на героите от разказа. Тяхната етична система в много отношения не съвпада с изменящия се свят. Исторически обусловена, пригодена за определен тип, определен модел на историческо битие, тя се разклаща пак по причини от исторически характер и човекът, красив, достоен, уверен в световния ред, силен със своите етични принципи, може да се окаже объркан и безпомощен, недостолепен в един нов и непознат за него свят. Моралният догматизъм, който проявяват тези герои, разкрива ограничеността на техния мироглед, обречеността на света, в който са се родили. Оказва се, че постъпката на Рамадан не съответства на нито една максима – това показва сложността на битието, парализирало волята му, оставя го безпомощен пред злото на света, срещу което не знае какво да предприеме. Той продължава да живее по стария закон, когато светът е вече изменен. Този разказ е една изповед на човек, който е направил едно откритие, прозрял е нещо важно и изключително в човешката съдба, в човешката участ на тая грешна земя, нещо, неразрешимо и безизходно. Това откритие се превръща в точка, която човекът ще съзерцава цял живот. Този разказ е един въпрос – той не може да обясни трагизма на човешкото битие и безизходността в един сложен свят, свидетелстващ за разединението и трагизма на човека. Това е жалбата на един човек /Рамадан/, изпаднал от рода в един разединен, враждебен свят. Това е един зов за единение и братство, към порядъка и разума в света, зов за очовечаване на света, на човека и на човешките отношения. Изводът е един: човек, когато е сам, е слаб, и неизброимите прегради по неговия път не са по силите му; човек не е изпратен на земята за благополучно щастие, а за нещо по-голямо; човек се обезчовечава в един свят, където царува бездушният интерес и егоизмът. Героите в разказа са сложни дотолкова, доколкото е сложно всяко човешко съществуване – те са “прости планинци”, хора с определен, исторически обусловен начин на мислене. Те живеят един живот – съвременен, а владеят друг език – езика на образите, мислите, обратите на миналия живот и неговите предания. “Дервишово семе” е размишлението на писателя за нашата история, за историята на нашата душевност, за дълбоко вкоренените, същностни черти на българина, за нашите традиции – културни, нравствени, духовни; за връзките между съвременността и историята; за това, как ще живеем днес, след като сме “загубили” природата, след като започваме да забравяме кои сме, откъде сме дошли; за това, кое от нашето минало трябва да скъпим и да пазим в един модерен свят; за това, какво е прогрес и какво печелим и какво губим с него. Това обаче съвсем не означава, че Хайтов сантиментално идеализира миналото, родовото и патриархалното, защото героите му говорят, преценяват, дори съдят този сложен свят, който не могат да разберат. Светът на тези герои е ограничен, безперспективен, безизходен с оглед на крайните цели и възможности на човешкото развитие. Свят, в който родовото, колективното властва над индивидуалното; където над личността може да бъде извършено варварско насилие и то е узаконено, а отмъщението е превърнато в религия; където личността въобще не се смята за върховна ценност и цел и за нейното развитие и усъвършенстване няма простор. Свят, груб и жесток, непоносим за нашите изнежени сетива и представи. Н. Хайтов го показва в неговата безпощадна реалност и само онзи, който допуска, че идеал за човешки отношения може да бъде краденето на момичета и мушкането с ножове, само той може да види в “Дервишово семе” романтична идеализация на родовото, примитивното, дивото. Чрез изобразяването на един отминал свят Н.Хайтов разсъждава върху нравствената проблематика на съвременността. И той съвсем не показва идеал на хора, а високи човешки качества, такива, каквито би желал да види у мнозина свои съвременници, увлечени в трупането на житейски блага, подмамени от изкушенията на “модното”, “цивилизованото”, “европейското” в неговите външни форми.