Възелът между човека и рода в разказа "Дервишово семе"
Патриархалните родови закони имат своите нравствени опори в почитта към родителите, съвестта, достойнството и честта. Всичко това е подчинено на святото задължение да се продължи родът във времето. В годините, когато така безцеремонно се рушат изпитаните през вековете духовни устои, светът на Хайтовите герои излъчва някаква особена, почти екзотична светлина. Може би защото успяват да запазят своята идентичност, независимо от социалните обстоятелства, при които живеят. Те сякаш са извън динамиката на времето, т.е. тяхното битие е надисторично.
Моралът на рода спазва установени правила, според които родителите женят децата си. Счита се, че по-богатият житейски опит на възрастните е реално основание за по-сполучлив избор. Но има и друг морал - на любовното чувство. Той позволява на девойката да избяга при своя избраник или момъкът да открадне любимата си. В съзнанието на родопчанина открадването на момата за булка не е такова престъпление, каквото на нас ни изглежда. То повече напомня за древен ритуал преди женитбата, който доказва силата на мъжа и неговата готовност да направи всичко за обичаната от него девойка. Продължението на рода е прадревно желание с природна сила. "Кражбата" на невеста е част от тази наследена виталност.
Задомяването на Рамадан, почти дете, е следствие от заплахата за прекъсване на родовия корен. А женитбата задължително дава "плод", в който възкръсва родовото начало. Приемствеността между поколенията е опазена. Рамадан е единствената надежда за продължението на рода. Той няма право на личен избор. Принадлежи на прадревните сили на родовия природен разум.
"За такива работи тогава не питаха, дето се женеха, ами старите си го правеха сами." Този порядък е приет безусловно, тъй като родовият свят е подреден по законите на патриархалната йерархия между поколенията - младите са длъжни мълчаливо да спазват законите на рода и да се подчиняват на по-възрастните. Това е еднаква участ за всички. Отделният човек не може да я промени.
Съдбата би могла да бъде тъжна или щастлива. Всичко е въпрос на избор - сполучлив ли ще е той, или нещастен.
В разказа на Николай Хайтов "Дервишово семе" съдбата е събрала две деца, момче и момиче, които знаят защо са заедно, но все още са в детството си и природният закон за продължение на рода е неизпълним. Изборът на дядото наистина се оказва сполучлив. Те са щастливи един с друг. Детството им се насища с нещо ново и странно. Рамадан и Силвина продължават да си играят, но в същото време оставят за другите и особено за себе си илюзията, че живеят като мъж и жена. Какво друго, освен игра, е първата брачна нощ за тези деца? Наивен е опитът за измама, че момичето е станало жена. Родът все още не може да бъде продължен, защото законите на природата не са подвластни на законите на рода. Героят е разбрал, че: "Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза -не е никакъв мъж!"
Възвишен и чист е светът на влюбените. Светлината наоколо е и светлина в душата: "...старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше, бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше."
Оттук започва истинският разказ. Оттук са отправени и скритите послания на писателя. Аз-повествованието не е случайно избран похват. Авторът сякаш изцяло се отъждествява със своите герои и разказва като собствено преживяване за чуждата съдба.
Летният ден е толкова дълъг, че влюбеният няма търпение слънцето да залезе: "... та ми идва да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята, повече да не излиза. Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея или пък да й раздухвам миглите." Това е изповед на влюбеното му сърце, което не се интересува от суровите повели на рода. В този момент героят сякаш чува гласа на извисената си душа. Изживяно е опиянението от най-истинското сливане на двама души. Не е родово-семейно задължение, не е телесно-еротично привличане, а хармонично духовно единство. Любимата е почти обожествена - косите й са ту руси, ту "червеникави, като че греят", ту "жълто злато като живо заиграваше по тях". Един-единствен път спохожда такова чувство човека и остава завинаги. До края на дните си влюбеният го носи в най-скритите кътчета на душата си и то става част от неговата истинска същност.
Ето тази малка светла вселена в душите на влюбените разрушават Руфат и братята на Силвина. Отнемат хармонията в живота на Рамадан и Силвина, предопределят трагедията в тяхната съдба. Злото сякаш е победило доброто. Омраза и желание за мъст завладява душата на Рамадан. Честта му е потъпкана, а чувството за справедливост изисква възмездие, мъст за насилието. Непреодолял примитивното в себе си, Рамадан робува на старозаветното: "Око за око, зъб за зъб." Празно и пусто е в ограбената му душа. Вместо светло опиянение, сега черна злоба е обсебила чувствата и мислите му. Невероятно силен е контрастът в душевните състояния - от светлината на небесното чувство до мрака на адовите бездни. Няма какво друго да крепи желанието за живот, освен злото. В него той вижда спасение: "... когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява."
Когато злото се всели в човека, помислите стават страшни, нечовешки и жестоки: "И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в коре-ма, за да не умре веднага, да се мъчи. Как червата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще ги късам... Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх." Рамадан е на път да погуби душата си с тия мисли, защото звярът се е събудил в природата му и иска мъчителна и бавна смърт за онзи, който го е наранил. Но самото желание за мъст е пагубно за душата. Руфат сякаш съзнателно засилва тези страховити намерения: "Около месец и нещо Силвина никому се не показа, че оня гад я беше дъвчил, бузите й беше сдъвчил като тесто, та не смееше да се покаже." През малкото пенджерче успява да види Рамадан как Руфат "подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше..." Злото, споходило душата, ражда ново зло. Страданието е болезнено, а чувството за мъст - разрушително. Неизбежно идва и болестта: "... треска ме затресе и се разболях."
Но Рамадан все не успява да осъществи жестоките си намерения. Най-напред, защото дете му се родило. После чака "да подрасне детето, да го отбие майка му". После - "да проходи". А докато проходи, и Силвина - "и тя с дете на ръце!" Нов живот е създаден. Той потиска отмъстителните страсти на душата. Красивата светлина на чувството измества мрачните помисли. Ще възкръсне любовта, но вече в друг порядък. Не за да създава семейство, то вече е създадено, а за да спаси човека от звяра в душата му. Женят го, родът продължава да подрежда живота на Рамадан по своите закони. Но авторът не споменава даже и името на жената. Тя е продължила рода, дала е така жадуваните от дядото внуци, но не е обичаната жена. За децата също не се споменава почти нищо. Знаем само, че са се изпоженили и имат свои деца. Значи родът е продължен. Дервишовото семе е опазено, но сърцето е останало извън емоционалния уют на дома. То остава завинаги при Силвина, при любимата - единствено обичаната в живота жена.
Възмездие има, но то не е акт на жестоко лично отмъщение. Съдбата наказва Руфат: "...взеха му касапницата и това го още смачка. Като не можеше с друго чивия да избие, и тая чивия взе да избива с ракия. Резна го тая ракия в гръбнака и го тръшна на легло." Злите мисли, носени дълго в душата на Рамадан, наказват и него. Силвина е съпруга на Руфат. Тя не прекрачва границата между реалното човешко чувство и нравствения закон за чест и вярност: "Ако той беше звяр, не ставай и ти!". Друго е разбирането за любовта. Силвина е превъзмогнала личното си страдание и чуждата болка не може да изкупи преживяното от нея през целия живот.
А Рамадан все още не е готов да обича неприятеля си и да се моли за него. Далеч е той от всеопрощаващата любов на Силвина, макар че и в неговото съзнание мисълта за отмъщение е вече грешна. Над омразата и жаждата за мъст е истинският път за душата, който спасява човека от злото и греха.
Любовта на Рамадан към Силвина нравствено пречиства душата му и той преодолява злото в себе си. Любовта го прави силен и вътрешно свободен да погледне отстрани страшния "възел" на съдбата си. Рамадан е открил в нравственото милосърдие истината за човешката природа, застанала на кръстопътя на родовия закон и любовта.
