Хектор - човекът воин
Чрез този герой Омир набляга на войнския характер. В условията на ужса и жестокостта които сее продължилата цяло десетилетие троянска война, моралните ценности на Хектор изпъкват, противопоставени на дивото първобитно геройство на Ахил.
Затова и Хектор възприемаме по-пълно, защото е представител на новия войн, когато войната не успява да му отнеме човешкото достойнство. Принуден е да воюва, за да брани родната Троя. Този патриот и народен бранител е и дипломатът, опитващ се по мирен начин да спомогне за резрешаването на конфликта. Затова и замислен го виждаме преди двубоя с Ахил. Той би преговарял с него и е готов да “подели с ахейци, всички богатства, що крие великата Троя” както и да върне “Атриту Елена .... и всички богатства що Александър донесе с дъбоките кораби в Троя”. Но героят знае че Ахил е воден от мъст - чувство, характерно за старите войни. Затова и е принуден да приеме двубоя. Мирни преговори с противник като Ахил са недопустими.
Двубоят между тези най-силни войни в пряк смисъл е сблъсък на желязо, но чувстваме, че под него туптят човешки сърца. В това няма съмнение. Облякъл доспехите на убития от него Патрокъл, светлобронният шлемовеец Хектор, е блестящ войн. Но в погледа му превес вземат човешките чувства. По своета същност молбата му към Ахил да не поругава тялото му е хуманна:
Моля те аз за душата ти, за твойте
родители скъпи, спри се, деней ме
остявя на стръвните псета ахелийски
Макар че по природа Хектор е миролюбив човек, обичащ родната Троя и троянци, изпълнен с мечти да види невръсната си рожба пораснала и заела неговото място, преима двубоя пред стените на града сам, не желаейки да жертва троянските войни. Той е човек но и войн, чиято чест не му позволява да допусне след време да се каже някой по-негоденот него: “Хектор войските погуби, че в своята се храброст излъга.
Животът му ще е осмислен, ако в решителните минути, в които съдбата на родината е поставена в ръцете му, той да я защити смело и самоотвержено, защото Хектор: синът, съпругът, бащата, е преди всичко достоен гражданин на Троя. Яростта и желанието да се прославят войнските му подвизи, отстъпват място на човешката топлота. Той отстоява думите, казани пред любимата му съпруга Андромаха: „свикнал съм да бъда всякога храбър и в боя сред първи троянци да тичам, светлата слава на татка и своята слава да пазя”.
Обаятелен и достъпен е той: готов на саможертва, защото е изключителен родолюбец. Мъка къса сърцето му, раздялата с баща и майка, с Андромаха и Астианакс. Много реалистично и емоционално е описана сцената на раздялата с тях. Не би изтърпял позора, ако ги види поробени. Затова и се сражава смело. Иска да победи и след години да кажат за милото му чедо: “тоя надмина баща си”. По своята емоционална пълнота и духовна възвишеност сцената на прощаването му с Андромаха, е ненадмината. Вълнува ни неговата бащина и съпружеска нежност: “целуна юначето и на ръце залюля го, а Андомаха със ръце я погали”.
Такъв е Омировият Хектор - герой, пред когото дори и Зевс се покланя:
“Мъка за мене, аз виждам с очите си как пред стените бяга юнак , мене свиден, и плаче сърце ми за него”.
Когато усеща, че съдбата му вещае смърт, вижда и везните на Зевс да се накланят, хектовите думи са думи на герой:
“Ала не ще аз да падна страхливо, безславно в борбата, а ще извърша тук подвиг за приказ на бъдни потомства”.
Затова и цяла Троя по-късно оплаква своя скъп и героичен син. Макар и безпристрастен като художник, рисуващ героите си, Омир ни представя извисено този си герой, наблягайки на човешките му мисли и чувства, на постъпките му на смел родолюбец и герой, които и днес ни зареждат с положителна енергия.