Конфликтът между “старото” и “новото” време в повестта “Българи от старо време” (есе)
Много неща сближават хаджи Генчо и стария му другар дядо Либен. Те са връстници, познават се, откакто са се родили, еднакво обичат да седнат на трапеза, да си угодят, да поспорят. И двамата имат наивен детски поглед към живота и страстно с вживяват в незначителни неща. Те са хора, доволни от живота. Приспособени са към условията на робството и то като че ли не им пречи да осъществяват житейските си намерения.
Когато чорбаджийските клюкарки казват, че хаджи Генчо е дяволски човек, дядо Либен започва да мисли, че е вярно. Хаджията е дълбоко засегнат, но няма никаква възможност да се защити или отмъсти. Честта му спасяват младите, за които това са празни приказки и не могат да влият на чувствата им. Лила и Павлин се борят за личното си щастие, без да се съобразяват с патриархалните норми. Павлин защитава чувствата си самоуверено и дръзко и вместо укор получава пълна подкрепа от баща си. Дядо Либен искрено се гордее със своя син, защото открива в него себе си. Младите години оживяват в него и без особена грижа за традицията той посочва на Павлин как да съгради щастието си.
Контрапунктът “стари – млади” винаги е присъствал не само в българската литература. Той е универсален, защото на младите, които силно обичат и ценят свободата, винаги ще се противопоставят старите, които, със своята мъдрост и жизнен опит, знаят колко относителен е живота. В повестта патриархалната атмосфера е в конфликт с идеята, че човек може сам да твори съдбата си. И въпреки че любовта на Лила и Павлин е в разрез с традицията, реда и убежденията на бащите им, те решават да я запазят.