Есе за любовта
където и да са...
без значение от време…
и пространство…
и място ...
и момент ...
с едничката важност - че ги изпитваме.
Чувства – любов, омраза, радост, тъга – всичко е наред докато ги
изпитваме....
докато ги изпитваме...
Един хубав ден, когато сме вярвали, че всичко върви добре, че не може да
искаме повече от живота, в един миг – нашия свят се срива. Незнаем къде
сме, незнаем кои сме, незнаем какво искаме и на къде вървим ... толкова
много неща незнаем, а искаме! Искаме, но какво точно - и това не знаем.
Може би искаме любов? Да, това всеки го иска! Но какво е любов? Просто
чувство! Чувство, което те кара и мотивира да вършиш неща, които не би
извършил иначе. Да. Може да се приеме едно такова определение. Хубаво е да изпитваш любов. Какво е обаче да познаваш това чувство, а да не можеш да го изпиташ вече? Какво е да си обичал така, че сега нищо и никой да не е в състояние да предизвика такова чувство у теб? Да. Страшно е да не можеш да изпиташ онова, което някога ти е доставяло радост. Страшно е да се сетиш за нещо толкова хубаво, което сега забива хиляди игли в сърцето ти, само при
най-беглия спомен. Спомен, отминал, но незабравен, спомен, стаил се някъде
там в безкрайните файлове на собствения ти житейски опит. Опит натрупан,
незнайно защо и незнайно с каква полза, който те кара да страдаш... да се
затвориш в себе си и от ден на ден да слагаш слой след слой, увеличавайки
непрекъснато дебелината на черупката с която си се обвил ... И така като
брониран пашкул, от който никога няма да излезе пеперуда, който ще умре
така както е създаден – сам, с единствен свой приятел – спомените. Тези,
които никога няма да можеш да изтриеш, да изличиш. Тези, които един път
заседнали там някъде в душата ти, непрекъснато я разяждат бавно и полека,
както морската вода разяжда корпусите на корабите. И като тях ти плаваш в
безкрайния океан на живота, с единствената разлика, че няма бряг, няма
ремонтна работилница и никога, никога няма да можеш да поправиш обвивката
на душата си, разядена от безкрайното море от спомени, от чувства, от
противоречия...
И все пак. Ако един ден от този пашкул излезе пеперуда, то тя ще е силно
деформирана. Деформирана от пагубната радиация на спомените, каращи те да забравиш че можеш да чувстваш. Страшно е. Като тунел, който не свършва!
Като море без брегове, само че не от вода, а от химикали, лишено от живот,
миришещо само на смърт и на умиращи чувства ...
Тъмнина и мрак ... започваш да си мислиш дали това е ти се случва наистина
или е един безкраен кошмар ... И когато все пак решиш да събереш сили и да
се съвземеш, озърташ се и виждаш че нещо липсва. Не можеш да разбереш какво е, започваш да го търсиш, но не можеш да го намериш, защото не можеш да проумееш, че това което липсва всъщност … си ти ...
