Мотивите, определящи пътя на бунтовника - съчинение разсъждение
Мотивите, които карат бунтовника да избере нежелания път през "тиха бяла Дунава" са свързани със страданието на близките му хора и с желанието за освобождение на най-святото - дома и възвръщането на хармонията в него. Героят се прощава с майка си преди решителната битка, защото по-вероятният и край е смъртта му.
Пътят за бунтовника е принудителен, нежелан, но той го избира съвсем съзнателно, защото този път му е необходим. Чрез избора на пътя, героят получава физическата си свобода, в чужбина вече не е роб, но не е и щастлив:
по тая тежка чужбина -
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Изборът на бунтовника е окончателен и той е готов за по-вероятната си смърт. Героят прави саможертвата си в името на "бащиното си огнище" и близките се хора, които са най-святото нещо за него. Чрез избора си той прави възможно освобождението на дома и възвръщането на хармонията в него.
Домът и близките хора са най-свещеното, най-скъпото нещо за бунтовника. Той страда, защото майка му, баща му, братята му и либето му също страдат в поробена България и е готов на всичко, за да помогне за освобождението им:
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя...
Героят се чувства морално задължен към отечеството си и трябва да изпълни синовния си дълг и да даде пример на "братята си невръстни", които да продължат родовата борба за свобода.
Преди да поеме по трудния път към битката за освобождение, героят се прощава с най-скъпия си човек - майка му. В топлите му обръщения към нея, които са във всеки ключов момент в поемата, личи близката връзка помежду им:
Ах, мале - майко юнашка!
Бунтовникът вярва, че прошката не майка му го оневинява за напускането на дома, помага му да премине прага на жертвеността - тя придобива смисъл на подвиг. Без благословията на майката, Ботевият герой ще остане в спомена на хората просто като един "нехранимайка", а не герой. Той кара майка си да проклина жестоките турци, защото вярва, че майчиото проклятие ще застигне този, който е виновен за робството им:
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,...
То е разрушило хармонията и сакралността на бащиния дом:
да гледа турчин, че бесней
над бащино му огнище...
Така бунтовникът вече е готов да поеме избрания си път.
Ботевият герой е с развито чувство за чест и достойнство. Той не може да понася унижаването на личността му и тази на близките му хора, не може да търпи поругаването на дома - най-святото. Затова той тръпне в очакване кога ще извърви нежелания, но необходим път към развитието и духовното безсмъртие.