Черна песен - анализ
Родено от любовно разочарование, стихотворението е напечатано за първи път в списание “Съвременник” през 1910 г. със заглавие “Загадка”. Но може би самата му реализация като обобщена картина на драматичния духовен свят на поета е станала причина за смяна на първоначалното заглавие с “Черна песен”. В него и двете съставки са от словесно-песенния фолклор, но тосе възприема като символен образ на скръбния глас на поетовата душа. Най-близък израз на атмосферата, в която е писана елегията, са редове от писмо на Димчо Дебелянов до Николай Лилиев от същата 1910 г.: “аз повярвах въввсеизцелителната велика сила на любовта. То минава, ако не е минало вече. Виждам сега, че аз много съм очаквал, и затова дочаканото ме разочарова... И севлача без охота да живея, но и без сила да затворя прозорците, които гледат къмживота. Да не знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самиясебе си и вместо гордостта, че живееш малко по-висш духовен живот, да изпиташсебепрезрението на безволния?”
Раздвоениетов “Черна песен” е следствие на духовното проглеждане за двойствеността насвета, която е осмислена и като вътрешно присъща на душата на лирическия Аз. В нейната обусловеност от външни фактори, от една страна, и проявата й катосъщина на човешкото, от друга, се ражда още едно противоречие, което на свой ред “воюва” с илюзията, че светът може да бъде назован и обяснен. Въпреки товаличността несъмнено изживява своя кръстопът, на който застава сама, обречена данамира отговори, в които да се усъмнява; да гради и да руши едновременно. И единствено покоят на небитието ще разреши спорните въпроси, ако мисълта успееда го достигне като спасителен бряг.
Изразенатав творбата неудовлетвореност на лирическия говорител отпраща към идеята завътрешна противоречивост, която прави невъзможно спокойното му вписване в светана “останалите”. Елегията създава впечатлението за драмата на героя, породенаот невъзможността да постигне покой и хармония в своя живот. Това внушение е постигнато с помощта на поредица опозиции. Противопоставени са умирането и раждането, денят и нощта, изграждането и рушенето, светлината и тъмнината, пролетта и есента, креенето и цъфтенето. Тези контрастни състояния в света начовека и в природата насочват към противоречивата същност на Дебеляновия лирически говорител, към неговата вътрешна раздвоеност, душата му е разкъсванаот несподелени страсти и несбъднати желания.
Оксиморонът “живот неживян” говори за усещането на лирическия Аз за един безсмислено протичащ живот. Търсейки отговор на причините за това душевно състояние, читателят вижда, че началото на стихотворението почти буквално съвпада посмисъл с финала. И в първата, и в последната строфа ключов е образът насмъртта: ”Аз умирам...”- в началото, и “”плачът ми за пристан умира” – във финала. Прави впечатление, че съзнанието за изтляването на живота, който “гаснемълком”, не е съпроводено с изпитването на тревога. Обяснението е най-вероятнов разбирането на Аз-а, че животът му е едно непрекъснато умиране:”умирам” –“крея” – “гасне... живот неживян”- “плачът ми... умира”. Успоредно с мотива засмъртта със същата сила се налага противоположният мотив – за живота: “сераждам” – “призова” – “подаря” – “копнея” – “цъфтя”. Още в началото на елегиятатези два мотива своебразно са сдвоени в образа на самия лирическия Аз –“разнолика, нестройна душа”.
Такапредставата за неживяния живот е обвързана със съзнанието за непрестаннораздирана от страсти и копнежи душа, която раздвоява и самия свят, а това правиневъзможно успокоението дори в смъртта. Раздвоената душа поражда у Аз-амъчителни лутания между противоречиви желания, за които реалният свят не даваопори.
Антитезносттастава определяща за композицията на втората строфа:
Призова лидни светло-смирени,
гръмватбури над тъмно море,
а подиря либуря – край мене
всеки вопъли ропот замре.
Връзката между двойката стихове се осъществява не само чрез кръстосаните рими, но и чрезконтрастите:”дни светло-смирени – буря” и “гръмват бури – всеки вопъл и ропотзамре”. Те определят на ново равнище драматичните изживявания на Аз-а, породениот сблъсъка между мечта и реалност и подчертават идеята за обреченост. Тойкопнее за спокойствие и хармония, чието съвършено единение не открива вдействителността. Търсенето на “буря” се асоциира с душевните терзания исъмненията, без да имат външен израз. “Светло-смирена” е и скръбта от разминаването на идеал и действителност.
Катопредставител на символизма Димчо Дебелянов разширява идеята за дуализма в светаи в човечеството, свързвайки я с раздвоението на личността.
За зораогнеструйна копнея,
а слепи мес лъчите си тя,
в пролеттакато в есен аз крея,
в есентакато в пролет цъфтя.
Символниятобраз на зората продължава заложената в първата строфа тенденция застремлението на лирическия Аз към светлото в живота и победата на позитивнотоначало в своята душа. В един само стих върху тях е акцентирано трикратно: чрезобраза символ “зора”, сложния епитет към него “огнеструйна” и лиричния глагол“копнея”. Страшна и разтърсваща е тази реалност, която унищожава възвишените стремления и довежда личността до отчаяние и самота. Противопоставените глаголи “крея – цъфтя” чрез взаимното си отричане поддържат идеята за безнадеждност. Подтекстово тези стихове най-силно показваличностното недоволство на Аз-а от себе си.
Последнатастрофа на елегията акцентира върху тъгата на човека, търсещ и ненамиращ свояпристан на душевен покой и споделеност – усещат се чувството за безцелнопропилян живот и болката от невъзможността да намериш себе си в света надругите:
Нобезстрастното време в неспира
гаснемълком живот неживян
и плачът миза пристан умира,
низ великапустиня развян.
Идейнатаконфликтност между бляна и реалността, характерна за символизма, е смислово синтезирана чрез метафорите “пристан” и “пустиня”. Преди да достигне своятанирвана (“безрадостното време”), духът се стреми да извърви пътя на самопознанието. Светлите идеали и духовни копнежи се разбиват в едно равнодушие, което обезсмисля всичко. Приглушеното страдание се излива въввопъл, “плач”, но “мълком”. В наречието се съдържа цялата сила на спотаеното,което се превръща в отличителен белег на цялата Дебелянова поезия. Битието оставаглухо за зова, воплите и плача на мятащата се и безспирно търсеща, стремяща секъм някаква незнайна цел човешка същност. Това ражда и мъката, съпътстваща изживяването на собственото съществуване на Аз-а, останал самотен и неразбран всвета на другите. Съзнанието за трагическа предопределеност отлага във времето и пространството сбъдването на мечтите, а на несбъднатото тук и сега се противипоставя съхраненият духовен и нравствен максимализъм.
В такава перспектива споделенотоизживяване надхвърля рамките на индивидуалната, единична съдба и се превръща вобобщение на участта на личността изобщо. Творбата извежда печалното виждане,че човек е обречен на безкрайно лутане, дирене, разкъсване между противоречивижелания и страсти.
Елегията “Черна песен” поставя пред читателя много въпроси: как човек би могъл да се спаси от своята участ –да бъде преследван от вечна неудовлетвореност; защо се отдава на своитеблянове, след като осъзнава тяхната обреченост. Но несъмено дава и един възможен отговор – в неутолимите страсти ижелания се проявява най-пълно самата човешка същност, от която сякаш хората санаказани да не могат да избягат, да намерят спасение.
