“ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА” Пенчо Славейков
Петко Славейков е ярко олицетворение на титаничните стремления на ренесансовия творец. Без системно образование и без културни предходници, Славейков се превръща в символ на цяла епоха в Българското възраждане. Той е писател, журналист, фолклорист, преводач, просветител и политически деец. Страстен радетел за културно, просветно и икономическо издигане на българския народ и убеден демократ, той не се уморява да призовава към енергични действия и да смята, че “всяка изгубена минута, всяка празна препирня, ще паднат като тежък камък на нашата съвест”.
Животът му е труден и динамичен, защото човекът и творецът Славейков неотменно е в центъра на обществените борби в продължение на повече от 40 години. Духовните и политическите му стремления са свързани винаги с “най-свидното на всякой порядъчен човек” – народа и отечеството.
Преместил се през 1864 г. в Цариград, той посвещава 10 години на борбата срещу гръцката Патриаршия. Удовлетворил порива си да се посвети на народа и отечеството, Славейков определено чувства болка от отлъчието си от родното място. Редица стихотворения от този период пресъздават затрогващия образ на родината. Носталгията го кара да копнее по обаятелната българска природа (“Родина”, “Поздравление от Балкана”). Желанието да се пренесе, поне чрез силата на въображението, в атмосферата на уютното, познато и удивително със своята патриархална чистота родно пространство е съвсем обяснимо, когато се съпоставя начина му на живот в столицата на Империята.
Цариград е истински мегаполис, в който са си дали среща всички народности, населяващи турската държава. Сблъсъкът с мултиетническия му характер, с типичния за големия град начин на живот, с негативите от струпването на голямо човешко множество, карат българските преселници остро да изживяват разлъката с отечеството. Тончо Жечев прекрасно обобщава духовното състояние на нашенците: “Те живеели в Цариград, но душевно не били в него, вътре, а в своите села. Тези сухоземни одисеевци са донесли край морето своята Итака, те нямало нужда да правят околосветско пътешествие, за да я открият, душевно те не са я напускали”.
Ето една от причините Славейков да противопостави един срещу друг два свята, две култури, две ценностни системи в поемата си “Изворът на Белоногата”. В творбата му се срещат патриархалното, природното живеене и модерното, цивилизованото. За възрожденския ни деец е пределно ясно, че за устремения към икономически и културен напредък български народ бъдещето е свързано с промяна на обичайния начин на живот, с идването на модерното,
което ще промени и бита, и нравствените възгледи на хората. Доказателство за това намираме в публицистичните материали на дядо Славейков. След Кримската война той особено често засяга въпроса за икономическото издигане на българите; за него “индустрията е онуй жизнено начало, което е исполинска сила и с ярка бързина движи и кара всяка нещо напред” и без което е немислим общественият напредък. Тази прозорливост обаче е съчетана със силното желание да се запази самобитността на народа ни, да се съхрани стойностното в бита и нравите. Оттук идва обаянието, с което е пресъздадено българското в поемата “Изворът на Белоногата”, както и мотивът за неизбежното му полагане в основите на новото.
Хармоничното единство на поемата може да се долови само ако тя се осмисли като творба размисъл за неизбежните жертви на обществения градеж. Тогава става ясно защо във встъплението Славейков въвежда мотива за предопределеността в съдбата на двамата млади. В образите на Гергана и Никола се оглежда прастарата представа за съзвучието между физическа и духовна красота. Те са не само най-личните в селото, но са и най-примерните; така етичното и естетичното са слети в едно. Но носещ в себе си народната мъдрост, подвластен на обаянието на митовете и легендите, поетът изправя своите герои срещу непознатото, отвъдното, тайнственото, което винаги е заплаха за човека. Първите драматични предупреждения за това зазвучават в думите на Гергана:
- Късно е, либе, за китка;
месечинка си залезе,
а петли не са пропели –
време е сега потайно,
грозна невярна полунощ:
звезди блещукат над нази,
веди прелитат край нази, -
……………………………………
ще видят, ще ни завидят!
Това е завръзката на поемата, която ни предупреждава, че ще се появи нещо неподвластно, което ще предизвика трагедията на двамата влюбени. Силата на предопределението ще стане ясна едва в самия финал на творбата чрез мотива за вграждането. Най-стойностното, най-хубавото е положено в основите на необикновен градеж, който е символ на новото и непознатото – силно, властно и настъпателно. Старото е наивно, чисто, но обречено да бъде надделяно.
Легендата за вграждането е сред най-широко разпространените. Михаил Арнаудов изброява около шестдесет варианта на народни песни, в които се пресъздава този прастар мотив. Явно е, че предхристиянското вярване е дълбоко вкоренено в народностното съзнание – българинът е смятал, че нищо не може да бъде трайно, ако не е съпроводено с жертви.
Подобно усещане не е никак чуждо на Славейков, особено в периода 1872 – 1873 г. – време на дълбок кризис, свързан с резултатите от борбата за църковна независимост. Поетът преживява дълбоко огорчение и разочарование, размишлява за несъответствието между размера на личните му и всенародните усилия и постигнатото. Черковният въпрос е открито поставен през 1859 г., но разрешен чак през 1870 г., когато вече активно се работи за политическото освобождение на страната. Оказва се, че тази продължителна борба, в която Славейков влага десетилетни усилия и патриотична страст, е увенчана с успех тогава, когато е твърде късно и “има горчивия вкус на поражението” (Т. Жечев).
Плод на духовните терзания на възрожденския деец е елегията “Не пей ми се”. Тя е съкровено-интимна творба, в която борбеният и неукротим Славейков излива болката си от самозаблудата, наивността и слепотата спрямо нравствената същност на света. Резигнацията го кара да захвърли лирата си и да се откаже от граждански ангажираната поезия, защото тя остава без отглас. Образът на “безводните и пусти долини” активно налага усещането за разрив между индивидуалното и колективното съзнание.
Но три години по-късно (1873) излизат втората му елегия “Жестокостта ми се сломи” и поемата “Изворът на Белоногата”. В “Жестокостта ми се сломи” звучи мотивът за сломената лична гордост. Потресен от съдбата на род и родина, лирическият Аз е отново приобщен към страданията и копнежите на колектива и е готов да понесе тежкия кръст на саможертвата. А в центъра на поемата е поставен образът на родното – обаятелен и скъп за лирическия говорител. В диалога между везира и Гергана този образ се изгражда, обагрен от носталгията, като прекрасен и ценен. Самото име на българското село – Бисерча – носи внушителна красота и ценност. С бисер е сравнена Гергана, за да се подчертае необикновената й хубост. Тази хубост е причина везирът да я “поревне”, да я пожелае. Той обаче не налага волята си веднага, не прибягва до силата, която му дава властта. За него е сякаш по-важно да убеди девойката, че начинът на живот, който й предлага, е по-стойностен от нейния. Сблъсъкът между двете ценностни системи предопределя относително големия композиционен дял на диалога. В драматичния спор между двамата българката отстоява убеждението си, че няма по-скъпо място за човека от родния дом. Основният й аргумент е особено важен:
хубаво всичко на село,
охолно, аго, на воля……
Животът й преминава в труд и в непосредствено общуване с природата. Тя е едновременно обгърната от топлината, уюта и сигурността на бащиния дом, но е и надарена с усещането за свобода, неограниченост, волност:
Стамбул е, аго, за мене
тука, дето съм родена,
а най-хубави сараи –
там онзи моя бащин дом.
………………………………
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава!
Удивителна е твърдостта, с която Гергана защитава стойностите на своя живот, но тя е обяснима, защото зад нея се крие мъдрото прозрение на самия поет. Той вече е добил опита, вкусил е от познанието, съпоставил е “тук” и “там”. В едно малко стихотворение, наречено “Тук”, Славейков казва същото, което заявява героинята му. Тя е убедена, че в другия, цивилизования свят липсват спонтанността и непосредствеността на природното:
Тез живи цветя няма ги
в вашите, аго, градини!
Там всичко расте насила
и дето расте там вене…
Лирическият герой от елегията “Тук” горчиво заключава:
Кой е честито тук живял
…………………………………
О, кой е шипок тук цъфтял
от една сутрин повече?
“Там” е станало “тук”, но внушението е едно и също. Гергана е щастлива, защото не е изпитала разочарованието, защото не познава самотата, неудовлетвореността на модерния човек, а лирическият герой на Славейков чувства остро това и чезне от носталгия по родното. Чезнението го кара да напълни с цветове и аромати Герганината градинка. Тя става символ на жизнеността и красотата на патриархалното българско. Безкрайният низ от цветя – здравец, иглика, божур, минзухар и т.н. – е събрал цялата пъстрота на природата. Изумителното е, че растящите на воля цветя и отгледаните с любов от Гергана се сливат в едно цяло, за да създадат представата за райско място, от което човек е неразривна част. Славейков сякаш ни отнася в Едем, потапя ни в чистия свят на неизкушения човек, който е богат с това, което има, защото собственият му свят е достатъчен не само като пространство, но и като качество, стойност.
Гергана е богата и със силата на своето вярно любовно чувство. Двамата с Никола са си “лика-прилика като два стръка иглика”. Сравнението е директно заимствано от народната песен, но то има допълнителна идейно-художествена функция – да подчертае хармоничността между двамата, което е залог за трайността на чувствата. Двамата млади са съотносими като социално положение, морални ценности, начин на живот, физически качества. Изборът им е предопределен, той е прост и ясен, защото на такива естествени правила почива целият им живот. Любовта им е предпоставка за пълноценно сливане, призвано да сложи началото на нов цикъл на живота. Но тази изначална простота на човешкото общуване се сблъсква с типичния за цивилизацията стремеж към натрупване, с жаждата да притежаваш свръхмярката. Везирът
желае Гергана, но я иска, защото чувства удовлетвореност само когато задоволява стремежа си към изобилието, към имането. За него българската девойка ще е още едно от хубавите неща, които притежава. Радикално се противопоставят двете ценностни системи – на предкултурния човек и на модерния цивилизован човек, който не познава ритъма на загуби и добивания.
Тъкмо увереността на везира, че винаги ще придобива, ще печели, формира позицията му на завоевател. А смайването му е плод на първото поражение. Гергана го смайва, удивлява го с твърдостта, с която защитава начина си на живот. Всеки един от героите запазва първоначалните си позиции. Те разговарят, но нищо не обменят помежду си и така диалогът всъщност не е диалог. Срещайки се, те се разминават, ценностите им си остават все така различни и далечни.
Ценностните модели обаче се корелират във финала на поемата. Запазването на безхитростния и нравствено чист патриархален свят е невъзможно – той ще бъде погълнат, ще стане жертва на цивилизационното развитие така, както изворът ще се превърне в чешма. Изворът, който според народните вярвания е свещен и лековит, но и принадлежащ на вили, самовили и русалки, съчетава изначалната неразчленимост на добро и зло. Той ще бъде заменен от чешма. Така природното ще бъде овладяно, “опитомено”, подчинено на онова човешко, което се чувства могъщо, силно, освободено от мистичната сила на природата. Но Славейков е убеден, че здравината на новото е немислима, ако в основата му не е вградено най-доброто от миналото. Или както учи митът – надарените с необикновени качества индивиди умират млади, но живеят отново благодарение на жертвеността си. В национално-обществен план творецът внушава, че е невъзможно вървенето напред без пожертвователност, че това е предопределено и неизбежно.
