Една българка
Увод
Написан след Освобождението, през 1899 г., разказът “Една българка” връща читателя в смутната, но героична епоха на борба срещу поробителите. Творбата на Иван Вазов е обвързана с конкретен исторически факт – разгрома на Ботевата чета. Целта на автора е не само да възпее подвига и саможертвата на бунтовниците, че изключителни качества притежават и обикновените българи. Като избира баба Илийца за свой главен герой, авторът внушава идеята, че епохата ражда личности, че превръща обикновения човек в герой. В образа на челопеченката е въплътена представата на писателя за истинска българка, въплътила у себе си онези човешки добродетели и християнски ценности , които са помогнали на народа да устои през тежките години на робството.
А н а л и з
І част
Вазов се колебае преди да избере заглавие за своя разказ. Спира се на две възможности: “Челопеченската гора” и “Една българка”. Отказва се от първото, защото то насочва вниманието на читателя конкретното пространство. Второто дава възможност на въображението да излезе извън пределите на Врачанския Балкан и да обхване цялата българска земя. Затова и числителното “една” би могло да се тълкува като определение за една от многото български жени, които са способни на героизъм в тази преломна епоха. Другото тълкуване е точно противоположно – “единствената”, една от малкото, които могат да забравят собственото си страдание и болка в името на великата идея да помогнат на другия.
Авторът насочва мисълта и към етническата принадлежност на своята героиня – тя е българка, милееща за народността, смятаща за свой основен дълг да помага на ближния: “Нали сме християни….” . тя се чувства част от народа, по своему разбира историческата същност на момента и осъзнава, че младите момчета са тръгнали в смъртен бой не заради себе си, а с идеята да извоюват свободата на цялата общност. Затова е готова да помогне, макар че носи в душата си характерния за всеки възрастен човек песимизъм: “Защо ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй ли се лесно разсипва !….”.
Авторът започва произведението с епиграф: “Аферим, бабо, машаллах!” това е цитат от хайдушка народна песен, съхранила духовната сила на българката през вековете.
Разказът е обвързан с конкретни исторически факти и личности, както и топоси , свързани с българската история: Априлското въстание, Ботевата чета, Балкана. Времето на действието също е обвързано с едно от най-свещените събития от българското героично минало – погрома на Христо – Ботевата чета. Събитието се развива на 20 май 1876 г. На левия бряг на Искъра, срещу село Лютиброд. Посочването на конкретното време и място на действието е характерен похват за творчеството на Иван Вазов.
Първата част е експозиция в цялостната композиция на разказа. В началото авторът подробно очертава драматичната обстановка: “Следобед на 20 май 1876 г., ден, в който Ботевата чета беше разбита при “Волът” във Врачанския балкан и сам Ботев падна, пронизан от куршума на черкезката потерия, командувана от свирепия черкезки първенец Джамбалазът, на левия бряг на Искъра, срещу Лютиброд, стояха куп жени лютибродчанки”. Така още в първото изречение писателят се представя свидетел на случката, за да убеди читателя в нейната истинност. Пестеливо, но фактологически точно писателят представя историческата обстановка: българите все по-силно се стремят към свободата си, а турците са освирепели от дързостта на раята. Потерии на поробителите “сноват”, войниците дебнат за съмнителни лица. Авторът недвусмислено подчертава, че това е време на героизъм и себеотрицание, но също така е и време на несигурност, страх и робска апатия: “ Повечето слабо знаеха какво става сега, някои и нехаеха. Сноването на шумни потери от два дена насам, оттатък Враца не се костваше до тях и те продължаваха да си вършат кърските работи “. Цели пет века българите живеят в условията на робство. Затова голяма част от тях вече са приели съдбата си и са се примирили с нея Затворени са в рамките на собствената си съдба и, улисани в собствените си проблеми и непрестанната борба за оцеляване, остават чужди към стремленията на общността. Страхът от поробителя изгражда християнските ценности в егоизъм, незаинтересованост от проблемите на времето и дори предателство.
Но освен незаинтересованост в разказа се откроява и тревожно състояние на смут и уплаха от ставащото : “ … мъжете не смееха да излязат”, “ … мълвата беше донесла и тука безпокойствия и турила нащрек мъжкото население “. В извисеното пространство на Балкана Ботев и неговите четници загиват като герои. В същото време по-голямата част от населението, за чиято свобода са се жертвали те, остава не приобщена към бунта. Пространствената опозиция планина – поле е символна граница между малодушието и храбростта, инстинкта на роба и свободата на духа.
Робството е внушено чрез страха, напластяван векове наред у българина. Така авторът неуспешно преплита историческата и битовата линия.
Оказва се обаче, че и обикновения делник на хората е свързан с робската действителност. Пример за това е поведението на заптиетата на брега на Искъра. Поробителите са уплашени от бунтовниците и затова са готови да излеят гнева си върху беззащитните жени, които от своя страна не са заплаха за турската власт. Но поробителите ги обиждат, наричат ги “свини гявурски” , “хънзъри”, псуват ги. Нападат ги бича, заплашват ги.. След тази проява на дива и безмислена свирепост българките “посърнали” се връщат към нивите си. Този жест говори за робско примирение, безсилието на поробения, свикнал безпрекословно да се подчинява на волята на насилника.
На фона на тяхното покорство е представена главната героиня, чиито действия ярко контрастират с тези на останалите жени. Ярко се противопоставят причастието “посърнали” и наречието “тичешката”, като двете думи илюстрират двата типа човешко поведение. Първото – на униние и страх, на лутане в мрака на робското ежедневие, а второто – на целеустремената личност, която е готова да върви на пред въпреки смутното време и дебнещата смърт. Поведението и е твърди различно от това на останалите жени, затова още в самото начало баба Илийца преди да я “видим” ние я чуваме и усещаме нейното присъствие: “Аго, чекай, молим те!”. Репликата е изключително интересна, защото съдържа почтителното обръщение “аго”, едновременно с това - императивния глагол “чекай” и същевременно друг, който изразява молба. 2. Ясно е, че необичайни обстоятелства са накарали жената да предприеме подобна дързост. Илийца, от една страна, се вписва естествено сред тези покорни българки. Съобразява се с утвърдените отношения. Говори умолително. 3. Чак сега авторът прави пестелива описание на своята героиня: “Тя беше жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста – мъжка на вид. На ръце държеше едно дете, увито със скъсано чердже”. В този лаконично нарисуван портрет на челопеченката могат да бъдат открити и същностните черти на нейния характер – твърдост, устойчивост, душевна и физическа сила. Не случайно – авторът подчертава възрастта и – “шейсетгодишна” - това е жена с натрупани опит и мъдрост, които и помагат в този драматичен момент. Илийца сякаш не чува грубите думи, отправени към нея и внучето и: “гяурка”, “магарица”, “червей”. Необходимо е да покаже смирение и подчинение, за да се съгласи турчинът да я качи на ладията. Челопеченката се опитва да достигне до сърцето на агата, да го накара да разбере, че и тя е човешко същество, че и тя страда и има нужда от помощ. Чрез думите си: “Аго, за Бога, направи това добро …” тя разкрива своята вяра, че дори в най-лошия човек има зрънце добро. Тази увереност и дава сили да продължи напред, смело я насочва към най-интимната територия на всяко човешко съзнание: “… и ти имаш деца”. Точно заради внушението си жената е предприела това рисковано пътуване: “Унучето ми, хаджи. Майка му е умряла, то болно е …отивам на манастира”. Само едно майчино сърце е способно да надмогне страха, да настоява и да се уповава на надеждата дори и когато изглежда, че надежда вече няма. Жената е способна дори да благослови насилника, да се моли за него на своя християнски бог. Колкото и да не е за вярване с думите си баба Илийца успява да достигне до сърцето на турчина, озлобял от собствените си страхове, притеснен от бунта на раята.
За това, че баба Илийца е различна от останалите, говори и фактът, че турчинът я назовава по име. Спомените му, свързани с нея, приятни – тя му е готвила баница, а това е нещо, което ще и помогне по време на разговора им . 3. Не е случайно подбрано името на героинята – произлиза от Илия, чието значение е “твърдост във вярата, Бог е силата ми” . Със своето поведение жената ще му докаже, че право носи това име.
2. Нетипична за времето, след погрома на въстанието е и постъпката на турчина. Той се запознава със съдбата на челопеченката. Не е способен да изостави презрителното си господарско държание към раята, но е способен да прояви човечност.
1. Но той я помни , може би, не толкова заради баницата, колкото заради дръзкия и и прям характер, заради това, че се осмелява да говори с поробителите .
4. Авторът изгражда представата за героинята, използвайки различни повествователни гледни точки: читателят вече е наясно с личната и драма – болестта на детето, за което тя е единствено майчица, с нейната смелост и различност , а за бедното и емоционално положение ясно говори скъсаното чердже, с което е завито болното момче.
В края на първата част авторът рисува една природна картина , която от една страна отразява относителното спокойствие в душата на героинята от успешно преодоляното първо изпитание, но от друга страна подготвя читателя за предстоящи драматични събития : …. Мътния Искър, сега придошъл голям от дъждовете и къдраво-сребърен от вечерните лъчи на слънцето, което през облаци отиваше да се закрие зад канарите над бърдото “. Макар и по Вазовски пестелив, този пейзаж пряко кореспондира с емоционалните преживявания на героите.
ІІ част
Изграден като ретроспекция, вторият епизод е завръзка на сюжетното действие в разказа. Авторът разкрива тайната на героинята, използвайки сензационен похват (изненада, загадка, случайност, чрез която писателят се стреми да предизвика любопитството на читателя). Повествователят влиза в ролята на все виждащият разказвач – той умее да влезе в мислите и сърцето на своята героиня и така читателят да е наясно с мотивите на нейните постъпки. Баба Илийца е сполетяна от голяма лична беда – болното и внуче гасне пред очите и “вече две недели”. С майчина всеотдайност челопеченката се бори да спаси детския живот. Използвайки градация, авторът разкрива действията на жената: “не помогнаха бабините лекове, ни баенията, ни хекиминът във Враца. Чете му и попът селски : не помогна нищо”. Отчаянието кара жената да търси изцеление в чудото: “Остана и най-после надеждата на свето Богородица. “Да му се чете на детето в манастира, да му се чете! Тъй и казваха селянките”. Този момент от разказа отразява манталитета на българина от онова време – той е готов да повярва повече на чудото, отколкото на медицината. Подобна нагласа в мисленето на героите се открива и в творбата на Йордан Йовков “По жицата”. Лаконичният разказ за болестта на внучето внушава мисълта, че детето е обречено. Но баба Илийца е жена, която притежава голяма душевна сила и не позволява отчаянието да завладее съзнанието и. Тя е добра християнка. Носителка е на християнски добродетели, сред които на първо място е милосърдието и човеколюбието. Затова е твърдо убедена, че Божията майка ще помогне на рожбата и. Детето се “топи от две недели”, но следобеда на този исторически 20 май, то прилича на умряло. Това принуждава възрастната жена да предприеме това крайно рисковано начинание: “При всичко,че лошо време беше сега, тя тръгна днес за черепишкия манастир “Пресвета Богородица”. Метафората “лошо време … сега” напомня за жестокото потушено въстание през 1876 г., както и разбитата Христо – Ботевата чета. Разбиването на четата е последният трагичен акорд на Априлската епопея. Историческите събития, наред с най-високите прояви на себеотрицанието и волята за свобода отприщва и предателствата, угодническото смирение, отмъщението. Баба Илийца е наясно с тези факти, отлично осъзнава, че пътят до манастира е изключително рискован. Не случайно в първата част авторът изрично уточнява, че дори мъжете ги е страх да излизан навън. Но майчиното чувство подтиква челопеченката да пренебрегне мисълта за собствената си сигурност с една-единствена цел – да спаси живота на болното си внуче. Тя може да бъде сравнена с Богородица. Майката на Иисус приема жертвата на сина си за спасението на човечеството. А баба Илийца ще забрави и себе си, и детето, в грижата за спасението на бунтовника .
Срещата между героинята и младия четник става в церовата гора край Челопек. Иван Вазов започва разказа за нея с противопоставителния съюз “но”: “Но когато минуваше из церовата гора, та да слезе към Искъра, из нея излезе някакъв момък в чудати опнати дрехи … “ баба Илийца е наясно, че пътят е осеян с опасности, но въпреки всичко видът на непознатият я изплашва първоначално. Ситуацията е критична и драматична – и двамата са притеснени, уплашени, и двамата бързали, но и двамата са готови да рискуват живота си в името на другите. Баба Илийца веднага преценява човека, който препречва пътя и в тази съдбовна минута: “От ония е, дето ги гонят сега! … Боже господи! “ . В образа му контрастно се съчетават героичното (четническите дрехи, пушката) и трагичното (лицето му беше измахнато и бледно). Четникът знае, че животът му зависи от това да остане добре скрит в гората. Жестокият глад, обаче принуждава беглецът да се покаже пред непознатата жена и да потърси помощ от нея: “ Бабо, хляб! Умирам от глад !” Баба Илийца е поставена пред ново изпитание: ако реши да помогне, ще изложи допълнително на риск и себе си и болното дете. Но въпреки, че ясно осъзнава риска, жената изобщо не се колебае. Българката с готовност се отказва от коричките хляб, които намира в торбата. Тя не е съвсем наясно с историческата обстановка в момента, но усеща, че младият момък : “ От ония е, дето ги гонят сега !…” Първоначалната и уплаха преминава в тревога за непознатия, защото жената разбира, че точно той е в опасност. Майчиното и чувство отново се обостря, но този път е насочено към непознатия. Тя бързо съобразява какви са възможностите. Диалогът между двамата е накъсан, динамичен Репликите са кратки, точни и ясни, защото и двамата събеседници нямат време за губене. Авторовата реч е намалена до минимум. По-важно е да се вникне в мислите на възрастната жена, чийто мозък с трескава бързина обмисля ситуацията: “Как ще се скрие в Челопек? Там е огън сега – ще го предадат на турците. Па и с тия дрехи!” Образната метафора говори за страшното време – гонения, преследвания, предателства, жестокост и несигурност. Страхът е оковал сърцата на повечето българи и ги превръща в предатели. Такива хора има и сред съселяните на баба Илийца. Затова нейната реплика е съвсем естествена: “ Не може, синко, не може!”. В това нейно първо изречение към четника личи и тревога, и съпричастие, и майчински чувство, и желание да помогне. За всички тези чувства , изпълнили душата на героинята, говори обръщението “синко”. То скъсява дистанцията между двамата и от напълно непознати един за друг ги превръща в единомишленици, в най-близки същества. Но думите на селянката, макар и изречени с топлота , отчайват бунтовника. Трогната от неговата мъка, баба Илийца обещава спонтанно: “Скрий се, синко, сега в гората, може да те види някой. Тая нощ чакай ме, навъртай се, тука пак те намеря. И хляб ще ти донеса, и някоя и друга дреха… с тия не бива”. Думите и звучат убедително и връщат надежда в сърцето на младежа. Неговото преобразяване е изразено от автора чрез метафоричния израз: “Изпитото лице на момъка светна…”. Баба Илийца избира пътя към доброто. Но тук в никакъв случай не може да се говори за труден драматичен избор, за колебание или дълго обмисляни възможности . Героинята изобщо не се замисля, преди да вземе съдбоносното решение. А нейните мотиви са лишени от излишна високопарност. Те са дълбоко човечни, прости, но в същото време и категорични: “Ние сме християни.”. И в това кратко изречение сякаш са въплътени принципите на християнското учение – доброта, милосърдие, състрадание. Сякаш, не челопеченката, а сам Бог говори чрез нейните уста. Макар и неука, жена от народа, тя точно и вярно е разбрала същността на християнската религия. нещо повече – не се колебае в критична минута да докаже своята християнска същност, дори ако трябва да рискува не само своя живот, но и този на внучето си. Тя откликва на чуждото страдание, забравяйки дори собствената си болка.
От друга страна, смисълът на израза :”Ние сме християни” се слива с :”Ние сме българи”. В сърцето на тази смела жена родолюбието не отстъпва на вярата в Бога. Тя се чувства длъжна да помогне на човека, тръгнал да се бори за свободата на родината. Със сърцето си тя оценява саможертвата на четника:”…българин е, тръгнало е за християнската вяра курбан да става”.
Двамата разговарят само няколко минути, но помежду им възниква спонтанна близост. За бунтовника тя се изразява във факта, че се доверява на непозната, че без колебание слуша съветите и, а за баба Илийца тази близост е изразено в готовността и да се притече на помощ , в готовността и да се изложи на опасност, но да спаси четника. Друга проява на тази близост са издайническите сълзи, потекли от очите на героинята, докато наблюдава отдалечаващия се младеж. Това са сълзи, предизвикани не само от милостта и състраданието, но те са символ на хилядите разплакни майки, чиито деца са жертвали живота си за свободата.
След срещата мисленето на баба Илийца се променя и прехвърля границата на личните тревоги. Оттук насетне съдбата на момъко става неизменна част от нейната лична съдба. Неговият живот е свързан с живота на собственото и внуче: “Да направя това добро … клетнику! Какъв беше! … Беки и Бог се умилостиви и поживи детето”. Но героинята е наясно със собствената си отговорност. Затова набързо съставя план за действие. Хиперболата : “И тя бързаше сега с удвоена сила …”, говори за устрема, с който героинята поема към манастира. Начинанието е трудно осъществимо, не по силите на обикновена жена, затова е нужна и божията помощ: “Света Богородичке, помогни ми само да стигна до манастира, божичко, закрили го …” . Християнката се уповава на своя Бог – добър и милостив като самата нея. Тя вярва в неговата сила, знае, че само той може да помогне за спасението на двата живота. Чрез своята доброта героинята се докосва до божественото. Защото доброто е божията милост, то е дар от Бога.
Затова и решението на баба Илийца да дири спасение в манастира е съвсем естествено. Къде ще и помогнат повече от светата божия обител. Там детето ще получи изцеление след молитвата за здраве. Висшата сила има дарбата да изтръгне болестта от малкото момче. Но за спасението на четника помощ ще трябва и от хората. Това ще стане с подкрепата на игумена “милостив и добър българин”.
Извод за ІІ част
В разказа “Една българка” Иван Вазов разкрива вечните ценности, залегнали в християнската нравственост. Авторът издига в култ доброто, милосърдието, състраданието като най-висша проява на човешките взаимоотношения. Човек трябва винаги да бъде готов да помогне на изпадналия в беда, за да разчита в труден момент също да получи помощ. Същевременно писателят показва значимостта на всяка среща в човешкия живот.
ІІІ част
Увод (ІІІ част)
В ІІІ част от разказа на Иван Вазов “Една българка” са противопоставени две житейски позиции – тази на егоиста, който мисли единствено за собствената си сигурност и спокойствие, и на човека, раздаващ се за другите, готов на саможертва за тях. Тези два типа поведение се проявяват в сегашното “лошо време”, времена предателства, насилие и жестокост след разгрома на Ботевата чета. Представител на първия тип е отец Евтимий, човек, чиято същност стои твърде далеч от идеята за свобода. Срещу неговата робска душа се изправя свободната по дух баба Илийца. Героинята е от хората, готови да подкрепят борците за свобода и дори да рискуват собствения си живот в името на това да спасят другите.
Анализ ІІІ част
Третата част на разказа започва с описанието на нощната природна картина в Искърската клисура. Описанието на природата в творбата не е самоцел, нито е само фон на ставащите събития. Авторът пресъздава природата като част от човешкото битие. Нощта е одухотворена. Представена е като живо същество, разстилащо наоколо своето “тъмно було”. Тази нощ ще се стори на читателя необикновено дълга, защото героинята ще преживее много трудности, ще премине през различни изпитания, за да докаже силата на волята си. Одухотворена е и реката. Искър изпитва чисто човешки чувства :”мълчеше плахо”, сякаш за да не нарушава вековното спокойствие. Дори и случайните звуци на реката са наречени от автора “шумтене” и “глух тътен”. Пред очите на читателя ясно се изправят клисурата на Искъра, реката, канаристите стени “Бабините плазове” и техните дупки и самостойни обелиски, околните върхове, приютили орлите. Навсякъде цари “спокойствие”, но това е страшно спокойствие, криещо опасности , обгърнато от странна тайнственост. Всичко е неподвижно, застинало. Животът отсъства напълно. Единственото живо същество там е баба Илийца – сама, няма на кого да разчита, няма откъде да потърси помощ. В мрака всичко е с неясни очертания и поддържа в душата чувство на страх пред неизвестното. Дори манастирът, към който старата жена се е устремила, е “глух и пустинен” . 1. Това е своеобразно предсказание за сблъсъка на героинята с духовната глухота, с егоизма и безнравствеността. 2. Тази картина подготвя читателя за по-нататъшния развой на събитията.
3. От друга страна читателят прави анализ и с мрака на мъчителното робство, в което страхът сковава всичко. Баба Илийца също се страхува, но това е естественият човешки страх на сама жена в тъмната нощ на смутното време. Това чувство обаче няма сила да я спре, да я разколебае. В същото време божият храм се превръща в крепост на робския страх. Епитетите “глух” и “пустинен”, налагат усещането за отчужденост и безразличие и ни подготвят за бездушието, с което отец Евтимий ще посрещне зова за помощ на всеотдайната българка.
Вратата на манастира е здраво залостена. Духовната обител е място, което винаги трябва да бъде отворено за изпадналия в беда, за търсещия милост и спасение от Бога. Но тук явно са забравили за това. Вратата е здраво залостена, отварят я едва когато, живеещите вътре установяват, че вън има само жена.
Хлопането по вратата започва по Вазовски “ненадейно”. Героинята тропа припряно , не подозира, че ще срещне безчовечни егоисти. Чрез смисловите нюанси на съществителните “хлопане”, “блъсканията” Вазов отвежда читателя към заключението, че двата свята трудно ще се срещнат – този на Илийца (всеотдаен, милосърден, християнски, човечен) и този на калугера Евтимий (егоистичен, жесток, безучастен, фалшиво християнски свят). Единствената грижа на двамата мъже вътре е собствената им безопасност. Затова те дълго се колебаят да отворят вратата – символ на личното им оцеляване. Според тяхната логика хлопането посред нощ може да е само от “ония”. Но колко различно звучи това “ония” в устата на отец Евтимий, в сравнение с думите на баба Илийца във втората част: “От ония е, дето ги гонят сега!…”. Тя говори за четниците с майчино безпокойство и страх за съдбата им. При отец Евтимий “ония” получава негативна оценка. Самата мисъл за бунтовниците предизвиква у него страх и чувство за несигурност. “Ония са или турци … Турци трябва да са … Тая нощ ще ни изколят …”. Речта на монаха е накъсана, изразява паническия страх, който е обзел героя. Същевременно четниците и поробителите са еднакво опасни за калугера, който остава далече от патриотичните настроения на свободолюбивите българи. В тази минута, когато божият служител смята, че е застрашен животът му, той се обръща към Бог: “Господи , помилуй!”. Той търси божията сила само когато е загрижен за собственото си оцеляване. Малко по-късно обаче ще посрещне измъчената жена с ругатни: “Да те вземат рогатите!”, забравил, че споменаването на дявола в манастира е светотатство.
Страхът не напуска двамата обитатели на манастира, дори и когато разбират, че отвън има сама жена. За тях подобно нещо е странно и непонятно. Те не могат да си представят, че в подобни размирни времена жена може тръгне сама в гората. Изумлението на монаха: “Каква жена те е намерила по тоя час?” звучи като признание за смелостта и изключителността на баба Илийца. Дори и когато вече е решил да я пусне в манастира, той продължава да е подозрителен: “Виж да не е измама!”. Сам лъжец пред своя народ и Бог, този страхливец вижда навсякъде около себе си собствената си низост и подозира и останалите. “Портата отзина и пропусна селянката и веднага пак се заключи”. Глаголът “отзина” е поредното доказателство за страха на служителите в манастира, но той говори и за друго – селянката е нежелана гостенка там. Заключената врата показва, че думите на двамата мъже са заключени за човешкото страдание, не допускат доброта и милосърдие. Вратата е границата между двата различни свята – този отвън, в който кипи борбата за свобода, и този вътре, в който царува лицемерието.
Илийца очаква да намери в манастира разбиране и помощ, но вместо това отец Евтимий я посреща с ругатни, говори и сопнато, отказва да почете на болното дете.както във втората част, така и тук Иван Вазов прави психологическа характеристика на героите си посредством техните реплики и детайли от външния им вид. Илийца е настоятелна, дипломатична. Тя търси човечния и милостив игумен, но за зла участ попада на безсърдечния и страхлив монах. Съобразителната българка, обаче разбира, че трябва да действа внимателно, ако иска да постигне успех. Тя не осъжда калугера, не го напада, но внимателно подбира аргументите, за да го накара да чете на болното. На неговата псевдовяра е противопоставена дълбоката и искрена вяра на баба Илийца. Тя, обикновената селянка, му припомня дълга, кара го да вярва в божията сила. Дава му урок по християнство: “Ти няма нищо да направиш, но Господ може всичко.”. Няма по-силен аргумент от този. Затова за старата жена е без значение, че монахът е “обут на босо” и “гологлав”, тоест приготвен набързо, не приемащ задължението си с подобаваща сериозност. Тя вярва не в неговото четене, а в силата на Бога. Дори той самият не вярва молитвата да помогне: “Какво ще му правя аз, ако е болно?”. Той е неспособен да разбере човешката мъка. Безразличие и грубост се крият зад повелителните глаголни форми: “Върви” “Дай тук болното!”. Той е безучастен и равнодушен към мъката на майката, в отношението му личи пълната липса на деликатност. Думите му не успокояват, на нараняват разтревоженото майчино сърце: “Та то е умряло!”. Не вярва и в чудодейната сила на молитвата: “Ако му е писано да оживее, ще оживее”. Монахът е небрежен към задълженията си, не уважава църковния ритуал. Склонява да чете заради двата гроша, които получава от селянката.
Но Илийца трябва да свърши още нещо – да получи хляб и дрехи за бунтовника. Усетила вече, че монахът е неотзивчив, тя повежда разговора неуверено и дипломатично, опитва се да подготви духовника за това, което има да му повери: “Има едно нещо да ти обадя… Нали сме християни…” Лицето и угрижва, гласът и затрептява, тя добива още по-тайнствен вид. Жената събужда гузната съвест на монаха, който обаче се е самозабравил в своя егоизъм и открито отрича своята принадлежност към християнската вяра: “… какви християни?”. Той е християнин, за ада се крие в божията обител, а не за да помага на ближните си. Евтимий е психологизиран чрез детайлите: “намръщеният монах”, “сърдития калугер”, “страх и гняв се изобразяваха по лицето”. Илийца разбира безнадеждността на ситуацията, затова сама променя поведението си. Тонът и става рязък, а поведението – категорично: “Ами аз няма да нощувам тука!, “Ще си ида, още сега ей…”, “Ами?” – е репликата на изумения калугер, който е абсолютно неспособен да разбере и частица от необятния свят на доброто, което носи в душата си тази смела и всеотдайна жена. Затова ой я обявява за луда. Така дребните души наричат онези, които ги превъзхождат, различните от тях, хората, които са способни да движат света напред. Баба Илийца допи не се обижда, защото вече е осъзнала колко по високо стои от страхливия калугер. За добрият християнин лъжата и кражбата са недопустими, защото са нарушения на две от десетте Божии заповеди. Но в същото време никой не може да упрекне героинята в грях, пред фалшивата набожност на монаха, нейната кражба (расото) и лъжата, (че е гладна) са оправдани. А мнимата “щедрост” на духовника: “Хляб колкото щеш …” се дължи на желанието му да се отърве час по-скоро от тази опасна жена. Тя получава половин пита, но хлябът е подхвърлен, даден насила, а не от сърце, както при срещата между старата жена и бунтовника. Тогава тя дава на гладния момък само изсъхнали корички, но жестът и е продиктуван от милосърдието и състраданието, от човечността и загрижеността към един български син, борещ се за свободата на родината.
Тежките манастирски порти скъпернически се затварят зад гърба и. Монахът и ратаят са доволни от това, че са се отървали от тази опасна жена. Илийца отново излиза в света на несигурността и риска, но също е доволна, че е напуснала бездушния свят на “божите служители”.
Извод ІІІ част
Вазов кръстосва пътищата а двамата герои, за да покаже превъзходството на красивата лудост на баба Илийца, над благоразумната предпазливост на монаха и ратая. Възрастната жена е представител на онзи тип хора, които са двигатели на човешкия прогрес, хората, които биха забравили себе си заради доброто на другите. Обитателите на манастира – напротив, са типа хора, които дърпат останалите назад, живея в “черупка” и не допускат “новото” да докосне сърцата и душите им. Това са егоисти, загрижени единствено за собственото си благополучие. На тяхното бездушие е противопоставена саможертвата на четника и баба Илийца.
ІV част
Увод ІV част
Четвъртият епизод на разказа “Една българка” от Иван Вазов, показва главната героиня – баба Илийца, в най-критичния и драматичен момент през съдбоносната за нея нощ на 20 май 1876 г. В размирното и страховито време на жестоки издевателства над българите, възрастната челопеченка предприема рисковано пътуване, чиято цел е да спаси два живота – този на най-близкото си същество , собственото и внуче, и на напълно непознатия четник, тръгнал за християнската вяра “курбан да става”. В четвъртата част на творбата, героинята трябва да преодолее редица препятствия, разчитайки единствено на силата на волята си и на твърдата си решимост да помогне на четника. Илийца доказва, че е притежателка на несломим дух, че не е подвластна на робския страх, сковал сърцата на мнозина нейни сънародници.
Анализ
Илийца доброволно тръгва сама в нощта, бързайки да се срещне с четника в церовата гора. Жената пренебрегва опасността за собствения си живот и за живота на внучето си, за нея по-важно от собствената си сигурност е да удържи на дадената дума и да направи добро на непознатия момък. Тя е длъжна да прояви тази, на пръв поглед, безразсъдност, защото ясно разбира, че от нейната експедитивност зависи живота на бунтовника.
Излизайки от манастира, тя се отправя към Искър, който е най-трудно преодолимата преграда за героинята. Жената попада в едно безлюдно, враждебно и потънало в мрак пространство. Челопеченката върви “из нощта”, а използваният от Вазов предлог “из” насочва мисълта за лутане и безпомощност. Безпомощна се чувства героинята сред враждебната гора, нахокана от сприхавия калугер, заобиколена от “чуките и бърдата отсреща, дене намусени, а сега зловещи…”. Но от друга страна, мисълта за дълга и към четника я мобилизира.
Четвъртият епизод заема сериозно място в творбата и очертава една от кулминациите в сюжетното и разгръщане. Изградена е от епизоди с нарастващо напрежение. Жената непрекъснато се изправя пред различни препятствия, които трябва сама, без чужда помощ да преодолее в надпревара с изтичащото време.
Описанието на природата е в съответствие със силната душевна тревога и нарастващото безпокойство на угрижената челопеченка.за да представи злокобната картина на нощта, Вазов използва редица метафорични словосъчетания :”планинските самотии”, “дива тишина”. Всичко това предизвиква ужас в душата на героинята. Чрез изображението на пейзажа, авторът внушава идеята за опасност, тайнственост, на предстояща драматична случка.
Тягостната тишина е нарушавана само от шума на реката и долитащия кучешки лай от Лютиброд. Към тях по-късно се присъединява и кукуригането на петлите. Кучетата напомнят на баба Илийца, че минаването през селото и срещите с хора крият опасност от предателство. Жената инстинктивно усеща, че дребните душици като отец Евтимий не са малко, затова предпочита да остане сама в гората, пред това да се срещне с предатели. Кукуригането на петлите пък и напомня, че нощта изтича и тя трябва да бърза, за да стигне навреме. А шумът на придошлата река говори, че най-голямото изпитание – преминаването през Искъра тепърва предстои.
Тъмнината е другият фактор, който усилва ужаса на баба Илийца. Всичко наоколо се вижда само като злокобни силуети. Дори и манастирът, хранилище на българското, не изпълнява своята роля. Той е сгушен, уплашен, скрит под канарите, “без ни една светлинка”. А “тъмните талази” на Искъра за миг разколебават героинята.
Положението и непрекъснато се утежнява – ладиярят се уплашил и не спи колибата, ладията не е завързана за кола, а е заключена с катинар. Всеки друг би се отказал от начинанието, но силната българка се колебае само миг. Вазов умело проследява мислите и преживяванията на своята героиня, използвайки като похвати полупряката реч. Тя трескаво обмисля вариантите и категорично отхвърля идиота да почака до сутринта, въпреки че до изгрев слънце има само един-два часа. Те обаче биха били фатални за четника. Натрапчиво повтаряният от гороинята въпрос: “Що да чини?” говори за душевното и притеснение, но и за твърдото и решение час по-скоро да намери изход от ситуацията И тя открива единствения верен път – връщане назад няма, сама да премине през Искъра. Тя няма време дори да размишлява за риска, който крие подобна решителност: “Това и се видя опасно, но друг избор не и оставаше, ако искаше да завари момъка, който я чака сега в гората, премрял от глад, безпокойство и страх”. Майката трябва да спаси този измъчен и страдащ син , българката трябва да помогне на един родолюбец. Така и диктуват в този момент човешката съвест и християнският морал. Жертвоготовността и себеотрицанието на баба Илийца са толкова големи, че в тази критична минута, забързана да спаси живота на чуждото дете, тя забравя за собствената болка, за собствената си рожба: “…. тя бе съвсем забравила детето!”. Но никой в този момент не може да упрекне героинята в безотговорност към собственото внуче. Напротив – тя отлично познава цената на живота и се стреми да направи и невъзможното, за да го защити.
Но ето, че е изправена пред ново изпитание – ладията е заключена със синджир за здраво забития кол. Този път сякаш изход наистина няма. Дори и героинята остава “втрещена”, сякаш неспособна да се помръдне, да направи каквото и да било повече. Но и сега тя е способна да покаже могъществото на своя дух и съобразителност. На безсилието и отчаянието тя противопоставя всичките си физически и нравствени сили и се опитва да направи нещо, което е невъзможно дори и за един мъж: “…. напрегна всичките си сили да скъса синджира или да счупи катанеца”. Неуспехът обаче не я отчайва, тя опитва друго, нещо, което дори и разумът отхвърля – да извади кола от земята. Това е първата кулминация в произведението, мястото, където драматизмът достига връхната си точка. Решението на Илийца е продиктувано от една страна от огромното и желание да помогне на бунтовника и от друга – от страха, че няма да успее. Този път на изпитание за подложени, както физическите, така и морално-волевите и качества. Художествените детайли показват колко непреодолима е препятствието и какви нечовешки усилия и твърдост на духа са необходими за преодоляването му. “Колът, дълбоко забит, от години там стоеше като закован”. Поредицата от експресивни глаголи “удвои”, “утрои”, “напънаха”, “сдобиха”, “изпращяха”, “рукна”, както и образното сравнение”като че изсякла кола с дърва” предават свръхнапрежението и извън човешкото самообладание , които подкрепят героинята в страховитата борба. Глаголите, както и причастията “запъхтяна”, “уморена”, придават динамика на епизода. Вазов илюстрира реакциите на героинята чрез изразителни думи, които функционират като психологически детайли: “втрещена”, “изохка”, “безсилно”, “въздъхна безнадеждно”, “въздъхна победоносно”, “с нова ярост”, “взе да се върти” и други. Степенуването на звуковата картина: “кокалите и изпращяха”, “старешките” и гърди дишаха гръмовно” помага за достоверното възпроизвеждане на онова, което се случва на брега. Благодарение на талантливото авторово перо, читателят сякаш става пряк свидетел на случката, сякаш сам се опитва да помогне на добрата жена. За огромните усилия на баба Илийца говори фактът, че “горещ пот рукна от лицето и”, а “краката и се забиваха до прасците в пясъка”. В такава драматична ситуация човек мобилизира силата на характера и може да извърши чудеса. Благодарение на упоритостта си, героинята побеждава в този необикновен двубой. Въпреки, че никога не е управлявала ладия, тя смело се понася по мътните води на Искър, уверена, че Господ знае за добрите и намерения и ще и помага и закриля.
Извод ІV част
В ІV част на разказа “Една българка” Иван Вазов внушава идеята, че пътят към доброто не винаги е лек. Понякога само желанието да сториш добро не е достатъчно. Необходимо е човек да впрегне цялата си душевна и физическа мощ, за да доведе начинанието си до успешен край. В такива критични минути всеки може да провери собствената си жертвоготовност. Защото няма нищо по-свято от това да се откажеш от себе си в името на другите.
V част
Увод V част
В V част на разказа “Една българка” от Иван Вазов е пресъздадена втората среща на баба Илийца с бунтовника. Ако в предишната част авторът показва непреклонната решителност на героинята да помогне на четника, нейната смелост и самоотверженост, то в V част доизгражда моралния и облик, разкривайки нейния хуманизъм и християнско милосърдие. В образа на челопеченката, големият български писател, въплъщава характерните за българката черти от преди освобожденската епоха. Обикновената жена е способна на изслючителна смелост в името на това да извърши добро и да защити достойните български чеда.
Анализ V част
Напрежението достигнало своята кулминация в предишната част, продължава да бъде високо в началото на пети епизод. Българката е изправена пред ново тежка изпитание – да премине през мътните води на река Искър. Дори и това препятствие е преодоляно по-най-трудния начин: “Тука Искърът излязъл от скалисто гърло, разлива се широко …”. Мястото е широко, лопатата е “непокорна” , ладията е неумело управлявана. Сякаш всички са се наговорили максимално да затруднят действията на челопеченката, но волята да стори добро и желанието и да спази даденото обещание, надделяват над чисто човешкия страх от водната стихия. Срещу предизвикателствата на природа се изправят изключителното самообладание и психическата устойчивост на българката. Безпокои се единствено да не закъснее за срещата. Затова, едва допряла брега, тя грабва детето и “тръгна незабавно нагоре към гората”. Макар, че е изтощена, тя не се спира да почива, защото време за губене няма.
Срещата между баба Илийца и бунтовника е пропита от обич, разбирателство и близост. Двамата се доверяват един на друг, няма прикритост и фалш в отношенията им. Първата реплика на челопеченката към четника е сърдечна и топла. Тя се обръща към него с “момче” – сърдечно и топло обръщение. А диалектнатата частица “на” носи внушение за естественост и чистосърдечност. Първата реакция на възрастната жена е да подаде хляба на момъка. Най-важното е той да се нахрани, за да възвърне загубените сили. Със същата топлота и отговаря и четника. Неговата душа е трогната, покъртена, но не са необходими много думи, за да изрази вълнението и благодарността си . двамата се разбират с малко слова, а това говори за изградено здрава духовна връзка между тях. Те вече не са непознати, а съмишленици, хора с общи житейски възгледи. Красноречиво доказателство за човечността на героинята е и дрехата, която тя дава на бунтовника. До този момент тя е покривала с нея собственото си внуче. Само истински милостив човек може да направи подобно нещо. Тя ще топли болното със собственото си тяло, а дрехата ще стопли премръзналия беглец. Този жест показва, че майчината загриженост на баба Илийца е еднаква към двамата.Тя е приела бунтовника като свой син.
Но чак сега баба Илийца разбира, че неволно е извършила голям грях: взела е “скритом” от манастира – откраднала е от божия дом, от самия Бог. Смятала е до този момент, че това е дреха на ратай, а се оказва, че е калугерско расо. Баба Илийца търси оправдание то Господ за това, което е направила. Но не се разкайва, защото знае, че го е сторила в името на доброто. Като добра християнка е сигурна, че Бог ще я разбере и ще и прости. Читателят инстинктивно усеща, че героинята би извършила отново този “грях”, ако попадне в подобна ситуация. Налага се следният въпрос – кое е по-християнско – да не крадеш или да спасиш човешки живот? Отговорът е недвусмислен!
В следващия момент авторът спира погледа си върху четника – той е гладен, премръзнал и ранен: “Бунтовникът вървеше и ядеше мълком; той трепереше от студ и силно куцукаше”. Това описание е напълно достатъчно, за да прозре читателят колко голяма нужда има младия момък от своята благодетелка. Портретното му описание е твърде пестеливо: “Той беше двайсет годишно голобрадо момче, тънко – високо”. Повече не необходимо - такива като него, слава Богу , има много. Благодарение на техния героизъм България ще извоюва свободата си.
По важен е разказът за неговата страдалческа участ: “Изгубил четата оная нощ в полята на Веслец и оттам дотука е дошъл с големи страхове и премеждия, не ял два дена и две нощи, съсипан от ход, с убити крака, трескав…”. В поведението му авторът подчертава не неговата героичност, а физическата слабост и безпомощност. Той е млад, неопитен, беззащитен и измъчен. Затова баба Илийца се чувства още по-отговорна за живота му. Трябва да му вдъхне сила и сигурност, да го окуражи. Майчинският и инстинкт заговаря още по-силно. Макар, че самата тя е напълно изтощена, с готовност поема пушката от ръцете му и го подкрепя, за да може по-лесно да върви, а обръщението “синко” свидетелства за искреното и съчувствие. Вазов внушава идеята, че страданието сближава хората, а милосърдието е добродетел, която извисява духовно.
Баба Илийца трябва да възвърне куража и стабилността у несигурния четник. Затова произнася подканящата реплика: “Върви,върви стягай се, момче”. Не бива да му позволява да се отпуска, защото това означава гибел за него. Спасението му зависи от пълната му мобилизация. Но момъкът осъзнава безизходицата, в която е попаднал: “Къде ще се дяна, бабо, сега?”. Изразителният глагол “дяна” говори, че младежът се смята за обречен. За него няма място в този бездушен , робски свят.
Спонтанният, но явно добре обмислен, отговор на баба Илийца възвръща надеждата в душата на младия момък. За възрастната жена друго не може да бъде освен: “Как къде? Ами у дома!”. В думите на челопеченката се усеща категоричната убеденост на смелия човек, който осъзнава рисковете, но знае, че може да помогне. С този отговор баба Илийца доказва, че безразличието и страхът са победени от доброто и човечността.
Постъпката на баба Илийца ярко контрастира с поведението на останалите българи в разказа. До този момент домът е представен като крепост на роба. Мъжете остават заключени в домовете си, залостена е здраво и манастирската порта. В същото време възрастната жена е готова да отвори вратите на своя дом да приюти момъка, когото вече е приела като свой син.
Съвсем естествена е и неговата реакция. След първоначалната изненада: “Истина ли?”, идва надеждата, а заедно с нея и признателността. Когато получава хляба, бунтовникът отвръща с топлото, но лаконично “Благодаря, бабо!”. Но признателността му към възрастната челопеченка, нараства заедно с проявите и на милосърдие и човечност спрямо него. Той може да оцени това, което правят за него и не се страхува да го каже на глас: “Бабо, благодаря ти, ти си добра жена!”. В тези думи личи цялото му вълнение. Но словата не са достатъчни, благодарността му проличава от сълзите в очите му и точно като син, който получава благословия от родител, той поема напуканата ръка на Илийца и я целува.
Но възрастната жена знае колко рисковано в момента е да приюти опасния, според разбиранията на дребните души, момък. Животът и, преминал във времената на игото, я е научил на горчиви истини за предателството и малодушието, за жестокостта: “хората са наплашени сега и ме изгарят жива, ако усетят…”. Но въпреки това не може да изневери на своята християнска същност, не може да изостави изпадналия в беда момък. Животът на бунтовника из;яло завиди от нея. Ако го изостави в гората, обрича го на неминуема гибел. Естествената логика на мислите и е да рискува своя живот, за да спаси неговия.
В това трагично време на погром, когато са сломени надеждите за свобода, Вазовата героиня размишлява за цената на човешкия живот. Челопеченката носи у себе си мъдростта на вековете, затова кротко укорява бунтовника за борбата му срещу многочисления враг. “Царщината” е символ на робството, но в същото време нейните устои са здрави и непоклатими. Затова съвсем естествено звучи укорът и: “тай пуста царщина тъй се лесно разсипва! ….”. В този момент на разказа трезвия разум се противопоставя на проявената лудост и саможертва. Баба Илийца дори забравя, че тя самата е поела по пътя на “лудите глави”, когато е избрала да се бори за спасението на един бунтовник. Истинска българка, баба Илийца проклина поробителите: “поразил ги господ”. Тази клетва илюстрира отношението на героинята към робството. Тя ненавижда турците, защото те като пилци изтребват достойните български синове. Тя жали за жертвите, а чрез нейната мъка Вазов показва типичното в съдбата на българката, която е обречена да страда за загиналите чеда. Внушена е идеята, че Илийца помага на бунтовника не само от човечност, но и от патриотизъм.
Тревогата и за загубата на четника нараства с наближаването на утрото. “Побледняването” на небето, кукуригането на петлите, бледнеещите звезди са символите на настъпващия ден. Но вместо живот, той може да донесе смърт за четника, който ще бъде уязвим на дневна светлина. Вместо ведрост и надежда, детайлите на картината носят отчаяние. Баба Илийца за пореден път доказва, че има способността да преценява ситуацията. Глаголът “окахъри” предава тревогата и, а метафоричният израз: “… да имаше крила, щеше да го вземе и да хвръкне с него”, говори за огромното и желание да направи и невъзможното, за да помогне на четника. Напрежението непрекъснато нараства, все по-ясно става, че придвижването към селото е твърде опасно. Чуват се човешки гласове, но в този момент те не са символ на човечността , а на опасността. Затова най-разумно е бунтовникът да се скрие в гората до вечерта. Момъкът и се доверява безпрекословно, без колебание или съмнение приема предложението и . авторът разкрива силата на доверието му посредством градация: “своя майка, свой спасител, свое провидение”. Тези думи изравняват добрата жена с образа на Света Богородица. В началото на разказа селянката тръгва по пътя на доброто с надежда да получи чудодейната помощ на Божията майка, а сега вече тя самата става майка, спасител, провидение. Илийца излага пред бунтовника своя план кратко, лаконично, точно и ясно. Без излишни емоции му връща пушката, а изреченото на раздяла “Сбогом”, сякаш се превръща в трагичен предвестник за предстоящата смърт на четника.
Напрежението на творбата за момент спада – намерено е решение на проблема, но авторът внезапно засилва драматизма на действието. Илийца открива, че внучето и е изстинало. Цялата и болка е събрана във вика и: “о, мамке! Та то е умряло, ръчиците му лед!” Няма по-голяма болка за една майка от това да изгуби рожбата си. Бунтовникът е поразен от трагедията сполетяла неговата благодетелка. Той е съпричастен към нейната мъка, но остава безсилен, не може да помогни с нищо, но и няма какво повече да очаква от добрата жена. Читателят възприема отдалечаването на младия българин навътре в гората като проява на благородство.
И именно в този драматичен момент баба Илийца доказва, че притежава изключителна сила на духа. Тя успява да овладее болката си и да прояви самообладание. Надмогва личното страдание, подтиска отчаянието и над тях издига чувството си за дълг на християнка и българка. Трагизмът на ситуацията подчертава нейната духовна сила, несломимата и воля и твърдостта на характера и. Тя не е забравила, че е единствената надежда за четника. Затова се обръща към него с думите: “Момче, крий се хубаво днес. Довечера пак тука, та да те намеря”. Подобно поведение е достойно за възхищение. Това е кулминацията в развитието на образа на героинята, превърнала се във въплъщение на божията милост.
Извод V част
В драматичните обстоятелства, през които преминава, баба Илийца успява да съхрани и дори да възвиси човешкия си образ. Тя следва неизменно пътя към доброто, носейки със себе си човеколюбието, милосърдието, състраданието и жертвоготовността. Чрез своята героиня Вазов утвърждава изконните български добродетели, съхранени в народа ни през вековете.
VІ част
Увод VІ част
Шести епизод изпълнява ролята на развръзка на действието. Той е разказ за героичната смърт на Ботевия четник. Младият момък загива достойно, убил турския предводител, като за своята саможертва черпи сила от примера на сърцатата българка. Баба Илийца не успява да спаси бунтовника, но му вдъхва куража да прояви героизъм.
Анализ VІ част
Шестата част от разказа започва с описание на природна картина. Този пейзаж коренно се различава от досега изобразяваните. В предходните части на творбата пейзажът е изобразен с почертано тъмни краски. В изображението на майското утро обаче доминира светлината, която е символ на надеждата. Това е надеждата, както за избавлението на четника, така и метафора на предстоящото освобождение на българския народ. След мрака на робството ще дойде светлината на свободата. Опитното око на майстора разказвач проследява местността, дарена с “омайна хубост”. С помощта на метафорите Вазов се наслаждава на пейзажа: “навъсените” и “настръхнали скали”, “сребристия пояс на реката”, скалата “пременена в пролетна премяна”. Всичко това придава приказна тайнственост на местността, в която се откриват следите и на националната ни история. Един от знаците и е “Шишмановата скала”. Названието и свидетелства за това, че народът ни е съхранил спомена за българското царство. Авторът внушава идеята за вечната природа. Тя може да се променя заради “своенравната игра на стихиите и времето”, но никой няма власт над нея. Природата е красива, спокойна, недокосната от човешка ръка. За разлика от нея онова, което е творение на хората, носи белезите на разрухата: “старовремската развалена черква” и една “ уединена кошара”, изоставена от стопанина си. От една страна в това природно описание се усеща поетическата природа на Вазов, а от друга – рязката смяна на пейзажа на принципа на контраста подготвя читателя за трагичната развръзка на разказа.
Още с изгрева на слънцето се появяват и турците – конница и пехота; башибозуци и черкези. За тяхната многочисленост говори метафоричният израз: “зачерня голяма тълпа пеши хора, на която краят не се виждаше”. Това е сган, тълпа, кръвожадна, необуздана. Турците са освирепели заради факта, че българите са имали смелостта да се надигнат срещу поробителите. Страшен е и предводителят им: “свиреп и кръвожаден кавказки разбойник, от тайфата на когото беше пукнала пушката, що простреля мъртъв Ботева вчера”. По-нататък в разказа авторът дава още подробности за Джамбалаза: “Той беше мургав, висок, чернобрад, четирийсетгодишен човек, с бляскаво черкезко облекло, набучен с оръжие; погледът му, зверски и лют, светеше под високата му космата черкезка гугла”. Така исторически конкретната личност се превръща в олицетворение на насилника и разрушителя, олицетворение на злото.
Смъртта на Джамбалаза е исторически факт, но в разказа се възприема като възмездие. Куршумът, повалил турския предводител, идва от изоставената кошара, където се укрива четникът, на когото баба Илийца не успя да помогне. Въпреки неговата трагична смърт, доброто побеждава злото.
Страхът на турците се превръща в паника. Те дори не подозират, че насреща си имат едно двайсетгодишно “голобрадо” момче. Със своята самоотверженост то доказва, че силата на духа и вярата в доброто са по-силни от многочисления враг. Неочакваната смърт на Джамбалаза е завръзка в епизода. Гибелта на поробителя не е героична, а гротескна – той не загива във вихъра на сражението, а неочаквано и на пръв поглед – случайно. Кончината му предвещава, че краят на тяхната власт скоро ще настъпи. Оказва се, че обучените и добре въоръжени турски войски са само привидно смели. В действителност те се поддават на страха и на паниката още при първия по-сериозен отпор. Поведението им в този момент комично контрастира на поведението им, нахакано и наперено, малко по-рано.
Логична и мотивирана е смъртта на четника. Уплашен и объркан преди малко, сега той е променен. В последните си мигове се проявява като решителен и смел. Убивайки Джамбалаза, той лишава противниците от необузданото им тържество. Изпълнил мисията си, вече е готов да приеме смъртта. Изминал е своя път до подвига и е станал по своя воля “курбан” в името на народа си. Дори самоубийството, забранено по законите на християнството, не се възприема като грях. Защото това е единствения начин да се спаси от плен и поругаване. Неговата постъпка е смела и достойна, тя стъписва турците, които откриват у него един “папаз – комита”. Дори те приемат, че това е постъпка на честта и не се осмеляват да поругаят тялото му, какъвто е обичаят им.
Финалът на шестата част затваря историческата рамка, с която започва разказът – битката между поробителите и Ботевите четници. Може да се търси аналог между смъртта на Ботев и Джамбалаза. Великият българин загива от куршум, изпратен от тайфата на кръвожадния турчин, който пък на свой ред загива от куршума на Ботевия четник. Победата на българите все още е исторически невъзможна. Гибелта на четниците в този момент е закономерна, но пък и турците не са спечелили окончателната битка. Нещо повече, те тепърва ще усетят всука на поражението.
Разказът завършва с епилог, който разказва за събитията, станали двадесет години по-късно. Съобщението за смъртта на баба Илийца не натъжава никого, защото нейната смърт е естествен завършек на достойно преживенитие дни. Тя е изпълнила своята земна мисия – дала е живот и го опазила. Нейният дух се е запазил във внука и “полуумряло” тогава, сега детето се е превърнало в “здрав левент и се нарича майор П.”. авторът внушава идеята, че доброто винаги се овъзмездява – нали това е един от принципите на християнското учение. Баба Илийца помага на бунтовника, а Господ и помага на нея. От друга страна Вазов показва възхода на младата българска държава. България вече е свободна, като символ на свободата е собствената войска, нещо напълно невъзможно за годините на робството. Свободата пък идва като резултата от въстанието и борбите на четниците. Тяхната саможертва не е била напразна, а е подготвила почвата за настъпването на така желаната политическа промяна.
Конкретната случка завещава на поколенията идеята, че истинското служене на Бога е заложено в спазването на моралните и етическите норми на поведение,че човечността и готовността за саможертва са най-висшите добродетели, а лицемерното поведение на калугера няма никаква стойност нито за хората, нито за Бога.
