Добротворството на Йовковите герои

Необикновения дар на разказвач, който притежава Йордан Йовков, превръща всичко, до което се докосне в прекрасно. Той търси винаги красотата, която облагородява и неговите герои търсят хармония в момент на узряване или душевен прелом, творят добро за себе си и останалите. Те узнават себе си и откриват онова, което винаги е било в тях, но неосъзнато и непроявено. Ето защо Йовков вярва, че вътрешно свободния човек е способен на чудеса, турчин и българин се сродяват от човешкото и добро е всичко, което дава криле на човека. Всеки порив е оправдан, щом умножава човешкото богатство. Условието е да няма корист в порива : така се ражда добротворството. Всички образи са сложно обусловени, всеки индивид е вселена, неразгадана тайна, нравствено- духовна единица.

Съчувствието като прекрасно човешко чувство, добротворството, хуманизмът, са намерили трогателен израз в разказите “По жицата” , “Другоселец” , “Серафим” , “Песента на колелетата” и др. В тях са отразени добродетелите, преживяванията и страданията на обикновените селски труженици. На пръв поглед това са творби за малкия, безличен човек, но при по- задълбочено вглеждане читателят непременно ще открие че не е така, защото в тях се разкрива образът на “малкия” човек, който обаче е носител на големи и непреходни нравствени ценности. Тъкмо в тези разкази моралната извисеност е обоснована с удивително художествено майсторство.

В “Другоселец” Йовков е показал нерадостната съдба на сломения от тежкото житейско бреме беден селянин, за когото домашното животно представлява неразделна част от неговото съществуване. Авторът майсторски мотивира първоначалното отношение на селяните към нарушителя- друселец, които се ръководят от чувствата си на добри стопани. Те са готови яростно да се нахвърлят върху човека, чието конче е навлязло в техния имот. Но след като кметът му налага сто лева глоба и другоселецът изважда синята си вехта кесия, всички забелязват треперещите му ръце и изтърканата му антерия, единствената му банкнота от двадесет лева. Писателят умело, само с един детайл обосновава прелома в душите на селяните. Щом разбират дълбоката мъка на другоселеца, всички изведнъж го обграждат със съчувствие и състрадание. Тези чувства намират спонтанен израз в думите на Торашко : “Ох, братко, братко ! От тебе ли намериха пари да искат, братко ?” . От тези реплики и от грижите на селяните за кончето, а също така и от вниманието на кмета, който нарежда да донесат и храна на изпадналия в беда техен брат, проличава нравствената извисеност на селянина, грижата му за другия.

Нима не ни вълнува силно и благородната постъпка на Серафим от едноименния разказ? Дал на бедната селянка последните си пари, които е събирал за да си купи ново палто, той не съжалява, въпреки че пак ще трябва да носи окъсаните си дрехи. Голямо впечатление ни прави неговата открита, добра усмивка, която е присъща само на човек с благородно сърце. Съкровеното му желание е да помогне на хората, изпаднали в беда , да облекчи участта им, да внесе поне малко радост в техния живот.

Серафим наистина е божи пратеник, който не просто идва, а се “явява” по тия места. Той е носител на Христовата вселюбов и отзивчивост, която трябва да обърне в новата вяра Еньо. С всичките си качества, колкото и малко да са те в разказа, Еньо е изключително земен човек, практичен и явно с успех нарежда житейските си неща. Серафимидва да смени неговата ценностна система, да му даде нов закон и да пренареди живота му. Той е птичка Божия, небесен човек, дошъл да измие Еньовия грях. Самото му име е ангелско.

Йовков е натоварил героя си с някои от христоматийните качества на библейските праведници. Той е окаян и беден. Очите му са влажни, замъглени, насълзени-като очите на плача. От друга страна, Серафим е изключително кротък. Той пипа бавно, отвръща кротко, тихичко си прибира хляба, не поглежда дори преминалата край него млада жена. Сякаш се бои да не обърка сложните нишки на живота край себе си. Той е незабележим. Яде само хляб, и то по малко, реже с костурката и сладко-сладко дъвче сухите залъци. В общите грижи за тленното си битие Серафим се радва на оскъдицата и Йовков държи да подчертае това-във финала героят хвали скъсаната си дреха с някаква особена радост в гласа си.

Серафим излиза от сюжета на разказа с едно основно характеристика - милостив. Нещо повече-целият разказ сякаш е написан за да се изрази това му качество, то подчинява и обсебва творбата. Едва в края на повествуванието читателят разбира, че това не се случва за първи път, че той всъщност е все милостив, че години наред постъпва така. Серафим е чистосърдечен, у него няма и следа от каквато и да е корист, от някакви задни помисли. Упованието в Бога и вярата в човека са единствените мотиви на неговия подвиг. Той тайно дава парите си на Павлина. Нито Еньо, нито читателят, нито Йовков е разбрал как героят е открил жената, как е разбрал къде живее, кога е станало всичко това.

В Серафим има нещо изключително, което не е само във външния му вид. Птиците, които не разбират нито от дрехи, нито от пари, са го усетили-те идват без страх да се нахранят от добрата ръка на героя. Добротата на Серафим поразява дори безсловесните Божии твари, така че Еньо е обречен да го следва в пътя към доброто. Със своето поведение, със своите качества Серафим е идеалният пример за християнин. Той е отникъде и никакъв, няма професия, няма семейство. Притежава всичко, което го прави “свят човек”. С цялата си същност той се побира в името, което носи. Чрез името си напълно се себеизразява. Серафим съществува благодарение на страданието. И понеже знае, че краят и победата са много далеч, той учи хората да живеят при страданието, учи на състрадание.

Развръзката на разказа всъщност не е белег на сюжета, а на скритото вътрешно действие на по-високия , духовен план на творбата- тя е там, където през сюжетните детайли, жестове и диалог се разкрива най-пълно вътрешния духовен смисъл на творбата. Затова светът на Йовков е повече от съвременен-той носи духа на вечността, който обрича самото творчество на писателя на измеренията на трайното и вечното. Героите му са добротворци. Те са способни да въдворят с един жест изгубената хармония.

Нравствено- естетическите проблеми в “Песента на колелетата” са разкрити чрез изтъкване красотата на човека- творец и добротвориц в образа на Сали Яшар. Той търси и намира смисъла на живота в своя труд, чрез който прави хората по- добри и по- щастливи. Старият майстор осъзнава, че каруците, които са плод на ума и ръцете му, са “себап” и чрез тях споменът за него и неговото майсторство ще остане и след физическата му смърт, защото в тях е вложил и частица от себе си. Това е духовното богатство и мъдростта на Сали Яшар, за него има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго- любовта между хората. Душата на Сали Яшар е отворена за света и всяко движение край него променя мислите му. Приближаването на смъртта му помага да узнае нови истини за себе си. Образът на чешмата, за която мечтае Сали Яшар, с нейната изобилна, благодатна вода, сред сухото, жадно поле, означава живот. От всички представи за добро у Сали Яшар, тази е най - разгърната, най- красива и привлекателна, тя стои в мислите му като идеал и той не иска да я замени с нищо по- дребно и незначително. Във възклицанието му “ Каруци трябва да правя аз, каруци!” , присъства откритието , че най- хубавото, което можеш да дадеш на хората, е да им дадеш себе си. Неговите каруци са предназначени не да разделят, а да събират хората. Така Сали Яшар постига щастието. Ето как в “Песента на колелетата” можем да видим какво означава щастието за Йордан Йовков: висша реализация на човешките възможности, щастието на героя му означава активно присъствие в живота и възможност света да стане по- добър след него- това е най- далечния предел на човешките мечти. В отношението между просто и възвишено втози разказ се осъществява отношението между единичното и скромно съществуван на човека и големите мащаби на живота, реализацията на добротворството.

Дълъг е пътят на слепия мъдрец до мига на проглеждането. Непроумян остава и разказът на Джапар за връщането на Чауша и радостта, която донася звънът на каруцата му в осиротялата къща. Трудно е за вярване, защото и Сали Яшар е чувал, че е убит, бастисан по пътя. Песента на каруцата му опровергава мълвата и първа огласява вестта за завръщането. Като онези знахарки от началото на разказа, които “с няколко думи връщат живота на много умиращи”. Ковачът изслушва разказа изтръпнал, гледа в земята, мълчи и мисли. Преди да си тръгне, Джапар най- сетне формулира онова, което слепия мъдрец дири-истината за себе си и отговор на въпроса за себапа: “Сали уста-казва той-каруците, дето ги правиш, себап са. Все е хубаво, като се връщаш, да те познаят в къщи и да из лязат да те посрещнат!”. По същество думите на Джапар обезсмислят идеята за себапа в онзи вид, в който го разбира и търси Сали Яшар. И още: друг себап не е нужен, защото истинския себап е вече сторен. Другото ще бъде само външен жест, друга форма на признание, което няма нищо да промени.

Все пак Сали Яшар сторва и друг себап- не само с труда си, но и с парите, припечелени от него. Същия следобед дава част от тях на Джапар, за да си купи нива. Формата, под която прави това, в случая не е толкова важна-в заем или не (уговорката, че Джапар ще му ги върне когто може, е направена повече от деликатност, за да се щади човешкото достойнство). В този момент той си представя одобрителния поглед на Шекире- единствената жива връзка с онези бедни, но щастливи години. Доброто е сторено и мисълта му може да намери покой.

В разказа “По жицата” писателят по неповторим художествен начин е обрисувал трагедията на бедния, селски труженик. В образа на Гунчо са въплътени физически и духовни черти, типични за селячеството по онова време. Тръгнал да търси бялата лястовица, за да излекува заболялата си дъщеря, героят разтърсва до дъно душата ни, разкривайки мъката пред Моканина, който също така с болка в сърцето и безпределна човешка доброта и състрадание към болното момиче възкликва: “Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”. Трогват ни и думите на бащата: “На мене да оставят, не вярвам, ама жени нали са, пък болна е, чедо е.” В моментното доближаване на човешките души, в човешките постъпки и съчувствието, се ражда хармонията. Всеки жест е надежда и вяра: “Ще я видите, чедо, ще я видите.Аз я видях, ще я видите и вие.” Именно тук, чрез тази лъжа, в един кратък мииг се докосват съдби. Една случайност води точно до онази жадувана от вътрешния порив хармония, която в случая е плод на върховно нравствено усилие. Човешките души са се докоснали и разгадали. След това отново идва безпомощността, но мигът , за който човек живее, мигът на добротворството, мигът посветен на другия, е изживян, а Йордан Йовков вярва в човека, способен на такъв миг.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Radoslav ( 48) на 07 Декември 2008
mn qko ot men 6