класация
XII а клас
България е държава с многовековна история, история, която проследява съдбата на милиони хора – в миналото и настоящето. Българското население е претърпял множество превратни моменти в своето историческо, политическо, икономическо и културно развитие като нация и установяване на своята национална идентичност и същност.
Българският народ е преживял съдбовни моменти, изстрадал е подтисничеството на Византийската и Османската империи, едва не е бил асимилиран и заличен като нация от посочените империи, претърпява интригите на Великите сили през XVII-XIXв., съобразява се с техните решения, въвлечена е в Двете световни войни и излиза в крайна сметка като губеща, предадена е от своите собствени съюзници на Балканския полуостров. Българският народ търпи близо половин век социализма и всичките му недостатъци. В началото на 90-те години поема нов курс на развитие и в политическо и в икономическо, дори и в народо-психологически аспект. Започва т. нар. демократизиране на обществото и на икономическия живот в страната. България се откъсна от притегателната сила, която я теглеше към страните от социалистическия лагер и в частност бившия СССР, и “погледна” към Запада и възможностите, които той предлага за развитие. През 2004г. страната стана член на североатлантическия военен пакт-НАТО и с това си осигури военна защита и сигурност, а в началото на 2007г. е пълноправен член на Европейски съюз. Но тепърва започват истинските изпитания и за държавата и за нацията.
България е страна, която е дала нещо на света, с което българският народ може само да се гордее. Страната се прославя със своите талантливи актьори, спортисти и интелектуалци.
Предлагам класация на едни от най – важните аспекти свързани с историята, политиката и културата на българската нация.
Осемнадесетте от най - важните дати на българската история:
1. 681г. – създаването (официално) на българската държава
2. 855г. – Св. св. Кирил и Методий изнамират славянската писменост и започват първите преводи на славянски език
3. 864 – 866г. – покръстване (християнизиране) на българския народ
4. 1018г. – падане на България под византийска власт – край на I Българско царство
5. 1186г. – въстание в Търново под предводителството на Асеневци и възобновяване на II Българско царство
6. 1204г. – преговори на цар Калоян с римския папа Инокентий III за сключване на уния. Преминаване на в лоното на Римската църква.
7. 1393г. – завладяване на Търново от турците
8. 1396г. – завладяване на Видинското царство от турците (окончателно завладяване на Българското царство от турците; край на II Българско царство)
9. 1876г. – начало на Априлското въстание в Копривщица – опит за освобождаване от турско робство
10. 1878г. – освобождаване на България от турско робство
11. 1885г. – Съединението на Княжество България и Източна Румелия. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември нов стил) 1885, подкрепен от българския княз Александър I.
12. 1908г. –на 22 септември 1908 г. е провъзгласена независимостта на България, и е призната от Османската империя и Великите сили през пролетта на 1909 г.
13. 1912-1913г. – години на военни действия между балкански държави;
Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя през 1912–1913. Една от целите на Балканския съюз е освобождаването на населението в областите Македония, Одринска Тракия и Северна Албания, което останало в пределите на Турция. Османската империя губи войната и според Лондонския мирен договор (1913) е принудена да отсъпи териториите на запад от линията Мидия (Черно море) — Енос (Бяло море).
14. 1948г. – подписан е Договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ със СССР – повратен момент за българския народ за следващите 40 години
15. 1989г. – поемане на нов курс на управление на държавата – демокрация
16. 1992г. – България става член на Съвета на Европа
17. 2004г. – България става пълноправен член на НАТО
18. 2007г. – България става пълноправен член на Европейския съюз
Десетте, сред най-известни исторически личности от българската история:
1. хан Аспарух - български владетел. Той е третият син на хан Кубрат, основателят на Велика България. Не е известна годината на неговото раждане, но доколкото Именникът на българските ханове говори за 61 години на негово управление, който период се разминава с историческите данни, то с голяма степен на вероятност може да се приеме, че 61 години е била продължителността на живота му (дълга за времето си) и съответно годината на раждането му е 640 г. В същия документ Аспарух е наречен княз, а не хан, както често е наричан в българската историография. Хан Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г. Има хипотеза за произход на рода Дуло от Средна Азия, от племенния съюз Дулу, обитаващ по това време степите на Седморечието (Джетису). Нищо не е известно за живота на Аспарух до 671 г. Обстоятелството, че след разгрома на Велика България значителна част от населението го последва в похода на запад подсказва за достатъчния авторитет, който той е имал сред българите към този момент. В годините на тежка криза и заплаха за българската държавност, именно хан Аспарух е човекът, отстоял единството на българите (по онова време – все още крехко), отблъснал всички външни заплахи, разширил територията на държавата, преутвърдил ролята й на европейската политическа сцена. Аспарух е владетелят, считан за основен фактор за стабилизирането и укрепването на и досега съществуващата държава България и неговият принос за последващото 1300 годишно битие на българи и България в този регион е решаващ. По негово време България е значителна европейска сила, отстъпваща само на Византия и Хазария. Армията и& #768; наброява общо към 50 хил. войници и води активни военни действия често и на два фронта.
2. хан Крум - Кана субиги Крум Страшни (803-814) се възкачва на престола след хан Кардам. Произхожда от панонските българи. Липсват исторически податки за родствени връзки между Крум и другият известен от тези времена панонски българин — Кубер. Пръв носител на титлата кана субиги. Освен даровит военачалник, Крум бил и талантлив държавник. Той създал първите писани закони. Според една легенда той разпитал аварски военопленници какво довело до разпадането и унищожението на тяхната държава и създал своите закони въз основа на техните отговори. Тези закони поставяли за пръв път наравно прабългарския и славянския етнически елемент в държавата. Сведения за Крумовите закони се срещат във византийската енциклопедия „Свидас“ от 10 век. Крум за пръв път направил опит за централизиране на властта, като разделил територията на страната на три части, управлявани от пряко подчинени нему доверени хора. По време на краткото, но изключително динамично управление на Крум България не само увеличила територията си, но и станала сила, с която могъщите и& #768; съседи Византия и Франкската империя трябвало да се съобразяват.
3. княз Борис I - български хан от 852г. и княз от 864г. до 889г, син на Пресиян, баща на Симеон Велики. Несъмнено един от великите български владетели и държавници, благодарение на когого днес България се числи към огромната християнска общност. Именно князът е този, от който произтича изконната религиозна принадлежност на съвременното българско общество. Покръстването на българите през 864 - 865г., има огромно значение не само за IX век и за последвалите събитие, но това значение придобива още по-голяма стойност и в началото на XXI век. Княз Борис I има голям принос във въвеждането и разпространяването на българската писменост, като приема учениците на Кирил и Методий през 886г. Канонизиран е от Българската църква и възвеличен в много произведения на старобългарската литература.
4. Стефан Николов Стамболов е български революционер, политик, поет и журналист. Той взима активно участие в Старозагорското въстание през 1875 и Априлското въстание през 1876. След Освобождението на България е един от активните дейци на Либералната партия. Действията му по време на Съединението и кризата след преврата от 1886 се оказват решаващи за стабилизирането на страната и откъсването и& #768; от зависимостта от Русия. Управлението на ръководената от него Народнолиберална партия (1887-1894), макар й критикувано заради преследванията на опозиционни политици, поставя основите на подема на България през следващите две десетилетия. Още по времето на Учредителното събрание (1879) Стефан Стамболов е сред най-активните привърженици на Либералната партия. Той е народен представител във II (1880-1881), III (1882-1883), IV (1884-1886), V (1887-1890), VI (1890-1893), VII (1893-1894) и VIII (1894-1895) Обикновено Народно събрание. Подпредседател е на II (1881) и IV (1884) Обикновено Народно събрание и председател на IV Обикновено Народно събрание (1884-1886). Като председател на парламента той е първото официално лице в Княжество България, подкрепило преврата в Пловдив, довел до осъществяването на Съединението през 1885. След детронирането на княз Александър I през 1886 той се обявява решително срещу преврата и организира отстраняването на неговите организатори. След абдикацията на княз Александър I Стефан Стамболов влиза в състава на регентския съвет (7 септември 1886 — 7 юли 1887). Той свиква III Велико Народно събрание (1886-1887), въпреки настояванията на Русия, която отказва да признае избора на княз Фердинанд I. След избора на княз, Стамболов оглавява правителството на създадената от него Народнолиберална партия (1887 – 1894). Той потушава проруските военни метежи в Русе и Силистра през 1887 и се противопоставя решително на част от опозицията, която, подобно на руското правителство, отказва да признае легитимността на княз Фердинанд I. Някои нейни представители заминават в чужбина, а други са изпратени в затвора. Княз Фердинанд, търсейки дипломатическата подкрепа на Русия, отстранява правителството на Стамболов през 1894. На 6 /18 юли 1895 г. Стефан Стамболов е жестоко посечен на улицата от политически врагове.
5. Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски и Апостолът е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), български национален герой. Васил Кунчев е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Ана и Марийка. Учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира от мозъчен кръвоизлив и тримата братя сами остават да се грижат за семейството. От 1855 г. е послушник при вуйчо си Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир "Св. Спас" под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. Пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон. По-късно (1861 г.), под влияние на Георги Сава Раковски, Левски се посвещава изцяло на революционното дело. Той владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност. През 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост и храброст получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, Левски в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент той става мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, но Пловдивският митрополит заплашва самия Василий с наказание, ако упорства в настояването си. 1864-1866 г. Левски е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това ( 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. се среща с Раковски. През 1867г. става знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867 – 1868). След разтурянето и& #768; прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, Левски се прехвърля в Румъния. След това отново се връща в Зайчар и пак заминава за Румъния. След неуспеха на четническата тактика Левски стига до идеята, че за успешния изход на национално-освободителната борба е необходимо центърът на революционната подготовка да се премести в България чрез изграждане на мрежа от революционни комитети. На 11 декември 1868 г. започва първата си агитационна обиколка из България, която завършва през февруари 1869 г. Март-април 1869 г. се връща в Румъния. Започва втората си обиколка из България на 1 май 1869 г., по време на която основава революционни комитети. На 26 август 1869 г. се връща в Румъния през Русе. Убеждава за преместването на революционния център в България, но не среща подкрепа. В края на 1869 г. Левски участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО — „Привременно правителство в България“. На 7 януари (стар стил, Ивановден) 1872 г. основава в Троянския манастир първия монашески революционен комитет, чийто председател става йеромонах Макарий (от 1876 до 1897 г. игумен на манастира). През 1871 г. за помощници на Левски са изпратени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети. На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 27 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Спори се за името на предателя - поп Кръстю Никифоров (съучредителя на комитета в Ловеч) или Марин поп Луканов (председателя на комитета). През 1925 историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно поп Кръстю става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Левски. Съществуват и мнения, че предател не е имало. Съдът осъжда Левски на смърт чрез обесване. На 18 февруари[1] (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
6. цар Симеон I е монарх, управлявал България от 893 до 927 г. Вероятно е роден през 864 г. Син е на княз Борис I. Симеон получава началното си образование в Плиска, а после отива да учи в Константинопол (ок. 878 г.). Възпитаник на Магнаурската школа. Освен гениален пълководец, отличаващ се с изключителни военни и стратегически умения (за първи път границите на България опират до три морета: Черно, Бяло и Адриатическо), Симеон постигнал наистина грандиозни успехи и във вътрешно-държавното управление. Преслав бил построен по византийски образец и целта му била да съперничи на Константинопол.В него били “Златната” църква и тронната зала, които видимо се отличавали от останалите сгради, както с размерите, така и с великолепието си. По това време била създадена и преславската рисувана керамика, която следвала най-престижните византийски образци. Като знак за величието на столицата била поставена представката “велики”. Дори в една хроника от ХI век е казано, че Симеон строил Велики Преслав 28 години. Историците твърдят, че по време на управлението му настъпва т. нар. „златен век“ на българската култура (терминът е въведен от Спиридон Палаузов в средата на XIXв.), тъй като тогава процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата.
Симеон събира около себе си т.нар. Симеонов кръг, включващ в себе си някои от безспорните литературни творци в Българското средновековие. Самият Симеон също се изявява като автор: негови са произведенията "Златоструй" и Два Симеонови (Светославови) сборника (първият в препис от 1073, а вторият - от 1076г.). Жанровете, в които литературоведите творят, са поучителни слова, похвални слова, жития, химнографически произведения, поезия, хроника, летопис, исторически разказ. Забележителни са "Шестоднев" от Йоан Екзарх, "Учително евангелие" (включващо в себе си и "Азбучна молитва") от Константин Преславски, "За буквите" на Черноризец Храбър. Имената на други автори от Симеоновия кръг са Тудор Докс, Презвитер Йоан и Презвитер Григорий, от които нямаме запазени произведения. Управлението на цар Симеон бележи връх в историята на първата българска държава. По негово време освен до невиждано до тогава териториално могъщество страната става средище нa културен и духовен живот. Победите на бойното поле му позволили да укрепи международния авторитет на България, оставяйки след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, той укрепил властта си вътре в държавата и провел една изключително стабилна вътрешна политика. Било постигнато политическо, религиозно и културно обединение. Част от експертите смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия, което води до падането й под ромейско владичество през 1018г. Независимо от този факт Симеон I остава в българската история с прозвището “Велики”, а управлението му с определението “Златен век” заради териториалното разширение, до което довежда България, и заради културния разцвет на страната, невиждани до този момент.
7. цар Иван Асен I - известен още с рожденото си име Белгун, е владетел, управлявал България от 1186 до 1196 г. Управлява заедно с брат си Теодор Петър, който продължава да царува една година след смъртта на Иван Асен I. Той е един от тримата братя от династията Асеневци, които освобождават България от византийско господство. През 1185г. под ръководството на Асен и Петър в България избухва въстание. Есента на 1185 и началото на 1186г. били успешни за въстаниците. През 1195 г. цар Иван Асен I пренася мощите на Св. Иван Рилски от София във Велико Търново. През 1196 г. е убит от болярина Иванко, който за кратко време узурпира трона.
8. Иван Асен II е цар на България от 1218 до 1241 г. Той е син на цар Асен І. Личността на Иван Асен II е уважавана и в съседна Румъния, където той се смята за един от големите румънски средновековни владетели (под името Ioan Asan II). Основен аргумент на румънската трактовка е титлата му цар на българите и власите. Иван Асен II идва на власт, като сваля от престола и ослепява братовчед си цар Борил. При неговото царуване границите на България отново достигат три морета. [1] Иван Асен II е известен с добре премислените династически бракове, които укрепват държавата. С възкачването на престола на Иван Асен ІІ вътрешните междуособици в България затихват. Болярите се нуждаели от силна централна власт, за да се борят успешно срещу външните противници, които по времето на Борил успяват да откъснат големи територии от страната. Спират и продължителните войни. Всичко това се отразява благоприятно върху цялостния живот на страната. Настъпва подем в икономиката и културата. За разлика от Борил, новият владетел проявява верска търпимост и не преследва богомилите. В съответствие със започнатата миролюбива политика на Иван Асен ІІ установява приятелски връзки с унгарците — жени се за Анна Мария, дъщеря на унгарския крал Андраш II (1204-1235), и получава Белградската и Браничевската област, която българите губят по времето на Борил. Добросъседски отношения се установяват с епирския владетел Теодор Комнин. Добри са отношенията на българската държава и с латинците, които по това време се намират в твърде тежко положение, заобиколени от двете страни с врагове. Мир е поддържан и на западната граница със сърбите.
9. княз Александър фон Батенберг - той е първият български княз след Освобождението на България, избран между три кандидата от първото Велико народно събрание и положил клетва на 26 юни 1879. В изборната декларация народните представители изтъкват участието му в Освободителната война. От 13 юли 1881 до 5 юли 1882 България няма министър-председател и Александър І управлява при т.нар. „режим на правомощията“. По негово време (1885 - началото на 1886 г.) се извоюва и прокламира Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Веднага след това Русия започва кампания за неговото отстраняване. В края на 1886 г. група офицери извършват военен преврат и го изпращат в Русия.- Стефан Стамболов и верни на княза войски извършват контрапреврат и го връщат в България, но няколко дни след това, по волята на руския император Александър III и Ото фон Бисмарк (Англия е против), князът е принуден да абдикира.
10. Св.св. Кирил и Методий, известни още и като Солунските братя, са създатели и разпространители на първата славянската азбука. Канонизирани като светци за превода и популяризирането на Библията на старославянски език. Братята са родени в Солун, Византия през 9 век в деветчленното семейство на високопоставения военен управител Лъв и жена му Мария.Бащата умира рано и децата минават под попечителството на своя чичо Теоктисто, който е влиятелна личност в Империята. През 843 г. Кирил пристига по негова покана в Константинопол и започва да учи в престижната Магнаурска школа. За Методий чичото урежда служба като управител на административна област, населена предимно със славяни. Високото теологично образование на Кирил, подкрепено с добро познаване на арабски и иврит, го правят най-подходящия кандидат за първата държавна мисия при абасидския халиф Ал Мутауакил с цел дискутиране принципите на Светата Троица и затягане на връзките между Абасидския халифат и Империята. През 860 г. братята са натоварени с нова мисия от византийския император Михаил III и патриарха на Констанинопол, Фотий, който бил един от професорите на Кирил в Магнаурската школа и негова пътеводна светлина в по-ранните години. Кирил и Методий заминават при хазарите с цел предотвратяване разпространението на юдаизма в Хазария. Тази мисия се оказва неуспешна и по-късно хаганът налага на народа си юдаизма като национална религия. След завръщането им в Константинопол Кирил става преподавател по философия в Магнаурската школа, а Методий е назначен за игумен на манастира Полихрон. През 862 г. братята са поканени от княз Ростислав да популяризират християнството на славянски език във Великоморавия - мисия, която изпълняват с голяма страст до края дните си.
Шестнадесет от най – известните писатели и поети / писателки и поетеси:
1. Иван Вазов – “Патриарха” на българската литература - Иван Минчев Вазов е роден на 27.06.1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот. Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания - преди и след Освобождението, за кратко е министър. Но основното му призвание - писателството - дава облика на живота му. След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка "Пряпорец и гусла", следват "Тъгите на България" (1877), "Избавление" (1878), "Гусла" (1881), "Италия" (1884), "Поля и гори" (1884), "Сливница" (1885) и други. В прозата започва с мемоарите "Неотдавна" (1881) и продължава с "Повести и разкази в три тома" (1891-1893), романите "Под игото" (1894) и "Нова земя" (1896). Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове - сред тях повестите ("Немили-недраги", "Чичовци"), комедиите ("Службогонци", "Вестникар ли?"), пътеписи ("Великата Рилска пустиня"), поемите ("Грамада")... Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на институцията писател. Част от огромното му творчество не достига качествата на изброените творби, което, както и динамиката на литературните процеси у нас, предизвикват групата на "младите" - около сп. Мисъл - да води литературна битка с народния поет. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат като поезия и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.
По-известни произведения:
“Опълченците на Шипка” “Под игото”
“Българският език” “Нова земя”
“Една българка” “Чичовци”
“Немили-недраги” “Хъшове”
и разбира се много други.
2. Алеко Константинов - Алеко Константинов - Щастливеца е български писател, общественик и основател на организираното туристическо движение в България. Алеко Иваницов Константинов е роден на 1 януари 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов. Учи при частните учители Емануил Васкидович и Я. Мустаков, в Свищовското училище (1872–1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874–1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор (1877). Завършва средно образование в град Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885). След завръщането си в България Алеко Константинов е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Алеко Константинов подготвя хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893). Алеко Константинов развива активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм — изкачването на Черни връх, 27 август 1895). Още като студент Алеко Константинов проявява пристрастия към Петко Каравелов — идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп. „Библиотека 'Свети Климент'“. Той е член на Демократическата партия, водена от Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме“ от създаването му (1894). Убит е от наемници по политически причини.
По-известни произведения:
“Пази боже сляпо да прогледа” "От много ум"
“Бай Ганьо” До Чикаго и назад”
и редица други произведения.
3. Христо Ботев - роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка. През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си". От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора". През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения". Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг. На 20 май 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.
По – известни произведения:
Майце си На прощаване
Патриот Хайдути (Баща и син)
Хаджи Димитър Пристанала
В механата Борба
Елегия Моята молитва
Зададе се облак темен Странник
Обесването на Васил Левски Ней
Защо не съм...? Послание (на св. Търновски)
Към брата си
Делба
До моето първо либе
4.Дора Петрова Габе (28.08.1886, с. Харманльк, дн. Дъбовник, Варненска област - 16.11.1983, София). Дъщеря на Петър Габе, преселник от Русия, публицист и общественик. Завършва гимназия във Варна (1903), записва естествени науки в Софийския университет (1904), следва френска филология в Женева и Гренобъл (1905-1906). Учителка по френски език в Добрич (1907). От 1911 до 1932 пребивава многократно (със съпруга си проф. Боян Пенев и самостоятелно, във връзка с преводаческата си дейност) в чужбина: Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Англия. През 20-те и 30-те г. изнася в България и зад граница сказки по проблеми на българската литература и за съдбата на Добруджа. През 1925 Министерството на народната просвета й възлага да редактира (съвместно със С. Андреев) библ. поредица "Библиотека за най-малките". Редактор (1939-1941) на детското списание "Прозорче". Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. Съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947-1950), представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.
Дора Габе разгръща дарованието си и в областта на детската литература. Дебютира в "Златна книга на нашите деца" на Ал. Божинов през 1921. Книгите й за деца от 20-те до 60-те години са настолно четиво на няколко поколения български деца, принадлежат към класиката на детското литературно наследство. Възпитават в нравствено здраве, добротворство и жизнелюбие; чужди са на дидактиката и наставничеството, внушават доверие у малкия мислещ човек, субект на своеобразно оцветено поетично световъзприемане, откриващ истините за живота чрез логиката на емоциите, интуицията и въображението. Култивират вкус към бълг. стихотворна реч с игрив ритъм, звучна рима и бодра интонация. Особено място в творчеството на Дора Габе за деца (осъществено и в прозаични жанрови форми) заемат мемоарните импресии, събрани в книжката "Някога". "Малки психологически етюди в поетична форма" (според прецизното определение на Вл. Василев), те разкриват очарованието на първооткривателството и началната адаптация на детето в света на големите, природата и семейството. Възстановяват детската свежест на усетите, поезията на детската впечатлителност и фантазно образотворчество. В духовното прохождане на детето се съдържат и послания към възрастните - за относителността на индивидуалните истини, за равноправието на интелекта, чувствата и въображението, за мястото на природата в съвременната цивилизация. С "Някога" поетесата прави съществен влог в развитието на субективизираната, лирична проза на 20-те г.; интертекстуални връзки свързват споменните импресии с късната й поезия. От 1917 до края на живота си Габе развива активна преводаческа дейност. Превежда от полски, чешки, руски, френски, гръцки езици творби на А. Мицкевич, М. Конопницка, С. Виспянски, К. Тетмайер, Ю. Словацки, В. Реймонт, Ян. Каспрович, Х. Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Ю. Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, К. Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и мн. др. Най-крупното й преводаческо дело са антологиите "Полски поети" (1921), на която Дора Габе е преводачка, съставителка и авторка на характеристиките, "Химни" на Ян Каспрович (1924) и "Анхели" на Ю. Словацки (1925). Отделни книги ("Някога" - преводачи В. Незвал и Я. Рицос; "Почакай, слънце") и творби на Дора Габе са преведени в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.
По - известни произведения:
• Песни
“На прага”
• Очите
“Очите”
“Нощ”
“Портрет”
• Земен път
“Раздяла”
“Птици”
• Албум
“Лес”
“Прокоба”
“Песен”
“Рибари”
5. Пейо Яворов - роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Истинското му име е Пейо Тотев Крачолов. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. Междувременно разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909). Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев. Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г., малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет — Пейо Яворов.
Произведения:
стихосбирки
Подир сенките на облаците
Стихотворения, печатани през 1895-1900
Стихотворения (1901)
Стихотворения, печатани през 1901-1903
Стихотворения (1904)
Стихотворения, печатани през 1904-1906
Безсъници (1907)
Подир сенките на облаците (1910)
Непечатани приживе стихотворения
произведения
Статии от "Свобода или смърт!" (1903) Гоце Делчев
Статии от вестник "Илинден" (1908)
Хайдушки копнения
драми
”В полите на Витоша”
”Когато гръм удари, как ехото заглъхва”
6. Елисавета Багряна - (псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева) (16.04.1893, София - 23.03.1991, София). Родена в чиновническо семейство. Основно и гимназиално образование получава в София (1910). Една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове (1907-08). През 1910-11 година учителства в с. Афтане (дн. Недялско, Бургаска област), където получава непосредствени впечатления от живота на българското село и на селската жена. Като студентка по славянска филология в СУ (1911-15) жадно чете българска и чужда поезия и дружи с писателите Г. Райчев, К. Константинов, Д. Дебелянов, Д. Подвързачов, Хр. Ясенов, Й. Йовков. През 1915 са отпечатани за пръв път две нейни стихотворения - "Вечерна песен" и "Защо" (списание "Съвременна мисъл"). През 1915-19 е гимназиална учителка във Враца и Кюстендил. От 1921 година редовно участва в литературния живот. Сътрудничи във "Вестник на жената", в. "Лик", в списанията "Съвременник", "Златорог" и др. Окончателно се утвърждава след издаването на първата си книга "Вечната и святата" (1927). Изявява се и като детска писателка и преводачка. По-късно сътрудничи на в. "Литературен фронт", на списанията "Изкуство", "Септември", "Пламък" и др. От 1952 година е член на ред. колегия на списание "Септември". Елисавета Багряна навлиза в българския литературен живот след I световна война, когато господстващата в предходното десетилетие символистична поезия се измества от един нов поетичен свят - реален и земен, раздвижен от тътена на социалните сблъсъци и устрема към всестранно освобождаване на човешката личност. Лириката й покорява с първичната стихия на пориви и чувства, с размаха на младост и волност. В стиховете й се усеща пълнокръвният пулс на здравия земен човек, изпълнен с жизнена сила и радост, стихийно материалистичен в своето светоотношение и светоусещане. Най-хубавите й творби са пропити от един невинаги податлив на логически определения национален дух. В поезията на Багряна звучи векове потискания порив на жената към свободна изява, към широките простори на големия живот. Лиричната й героиня е волна и смела. Полетът й руши преградите на условностите и наслоенията на предразсъдъците, мами я към неизвестни брегове. Идейно-творческият й развой познава и душевни кризи, които водят до разширяване на и задълбочаване на художествения поглед. Чрез страданието Багряна стига до драмата на своето време, в личната й болка зазвучава болката на съвременния човек, притиснат от огромната тежест на един свят на войни, катастрофи и глад ("Мъгла", "Сеизмограф на сърцето", "Херкулес на XX век", "Днес"). Стихийният бунт на младата и непокорна кръв все повече се превръща в осъзнат протест, добил явно антифашистки окраски в стихотворението "Клоунът говори". Дългият творчески път на Багряна преминава през различни идейнохудожествени търсения и очертава няколко нейни преображения. Това проличава твърде ясно още при стихосбирките й от 30-те години ("Звезда на моряка" и "Сърце човешко"), където някогашното жизнерадостно лирично опиянение, намерило израз в характерна широка и плавна мелодия на стиха, се заменя от жаждите и терзанията на интелектуалността, която започва да чупи класическите стихотворни размери. През 50-те години Багряна плаща данък на характерната за този литературен период декларативна тезисност (стихосбирката "Пет звезди"), но след 60-те години отново намира себе си (стихосбирките "Контрапункти", "Светлосенки" и "На брега на времето"). Стиховете на Елисавета Багряна от последните десетилетия покоряват със своите все така силни, но вече и интелектуално осмислени чувства, с мъдрото осъзнаване на интуитивно постигнатата и преди хармония на битието. Размахът на вдъхновението и високата поетическа култура придават на поезията на Багряна голяма въздействаща сила. Стиховете й са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др. Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969).
Произведения:
стихосбирки
”Вечната и святата”
”Звезда на моряка”
”Сърце човешко”
7.Димитър Талев Петров-Палисламов (1.09.1898, Прилеп - 20.10.1966, София). Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. На 9 г. остава без баща. Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война определят безсистемното му образование - учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора, завършва гимназия в Битоля (1920). Следва по 1 семестър медицина и философия в Загреб и Виена (1920-1921); завършва славянска филология в Софийския университет (1925), където слуша лекции при професорите Ив. Д. Шишманов, И. Иванов, Б. Пенев, М. Арнаудов, Л. Милетич и Ст. Младенов. Коректор (от 1927), член на ред. колегия (1929), главен редактор (1930-1931) и директор (1933-1934) на в. "Македония", който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение (на Ив. Михайлов). Сътрудник (1935) и редактор в културния отдел (1938-1944) на в. "Зора". Изключен от СБП (1944). През октомври 1944 е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за "прояви на великобългарски шовинизъм" е задържан в Софийския централен затвор (до края на март 1945). Изпратен е в "трудово-изправително селище" (лагер) в Бобовдол (до края на август 1945). Отново е арестуван през октомври 1947, тежко болен е въдворен на работа в мина Перник, рудник "Куциан" (до февруари 1948); оцелява с усилията на сълагерници. Семейството му е изселено (1948-1952) от София в Луковит, където в условията на обществена изолация Талев доработва романа "Железният светилник", създава "Преспанските камбани" и "Илинден". Посвещава се на свободна писателска практика. Народен представител във ВНС. Произведения:
романи
“Железният светилник”
“Преспанските камбани”
“Илинден”
“Гласовете ви чувам”
8. Димитър Тодоров Димов (25.06.1909, Ловеч -1.04.1966. Букурещ). Роден в интелигентско семейство. Баща му Т. Димов е офицер, загинал на фронта през Междусъюзническата война. Вторият му баща Р. Генев също е офицер, по-късно - тютюнев експерт. Майката на писателя В. Харизанова има подчертани лит. интереси. Д. Димов учи до 10-годишна възраст в Дупница, след това в София, където завършва I мъжка гимназия (1928). През 1928 постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след 1 семестър се прехвърля в Юридическия факултетт, после се отказва и се връща във Ветеринарномедицинския; завършва през 1934 като д-р по ветеринарна медицина. До 1939 е участъков ветеринарен лекар в с. Ваксево, Софийска област, и в Кнежа; микробиолог в Обл. ветеринарно-бактериологична станция в Бургас. Асистент по анатомия вьв Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет (от 1939). През януари 1943 заминава на специализация в Мадридския институт "Рамон-и-Кахал" по хистология на нервната система. През март 1944 се връща в България. Мобилизиран в Беломорието до септ. 1944. Доцент в Агрономическия факултет в Пловдив (1946). Доцент в Селскостопанската академия (1949-1952). Проф. по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВСИ в София (1950). Председател на СБП (от март 1964 до смъртта си). Д. Димов е автор на над 20 научноизследователски труда, а след 1966 в архива му са открити нови планове и ръкописи за 2 книги върху теория на отражението. От 1942 Д. Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците "Литературен глас", "Литературен фронт", "Мир", "Народна култура'", "Отечествен фронт", на списанията "Септември", "Театър". Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман. Писател с подчертано демократични позиции, Д. Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Героите му, носители на силни чувства и амбиции, са детерминирани чрез социалните и нравствените стълкновения на епохата, за което оказва влияние както острото социално зрение на писателя, така и личното увлечение по идеите на 3. Фройд, Фр. Ницше, А. Бергсон и творчеството на О. Мирбо. Характерен в това отношение е още първият роман на Димов "Поручик Бенц", който експлицира интереса на автора към сложните и необичайни психологически конфликти, към болезнените и свръхчувствителни отношения между персонажите, кьм странното, екзотичното, нездравото. През 1946 е отпечатан пьрвият откъс от романа "Тютюн" ("Лит. фронт", № 2, 28.09.1946), озаглавен "Тютюнев склад". Две години по-късно излиза нов откъс - "Двубой" ("Лит. фронт", №20, 31.01.1948), след още 1 г. - "Тютюн" (глава от роман) в сп. "Септември" (1949, № 7). През 1951 романът е завьршен окончателно, предаден в издателство "Народна култура" и в края на 1951 стига до читателите и до своите "злополучни критици''. "Тютюн" се оказва не само един от най-четените романи в българската литература, но и спъни-камъкът на българската марксическа критика. Популярностга му напуска романовото пространство и обсебва всичко за и около творбата. Започнал с тридневното "обсъждане" на "Тютюн" (8, 11 и 13.02.1952) в СБП, спорът се пренася в периодичния печат ("Лит. фронт", № 10. б.03.1952, и № 11, 13.03.1952) и кулминира в редакционната статия на в. "Работническо дело" - "За романа 'Тютюн' и неговите злополучни критици" (16.03.1952) - спор не толкова за достойнствата на романа, колкото за границите и възможностите на догматичното литературоведско мислене. Единодушно изказаното мнение, че "Тютюн" се нуждае от "преработване", настойчивите подканвания, дългите обсъждания и оказаният натиск карат Димитър Димов, макар и с неохота, да се съгласи да промени романа си, като разшири описанието на работническия свят и въведе нови герои; това увеличава обема на книгата с нови 250 страници. Работата по II редакция протича съвместно с ангажирания от изд. "Народна култура" лит. критик Я. Молхов - редактор и помощник на Димов през 1953, а през 1954 "Тютюн" се появява в новия си вид. През 1955 излиза III издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнигелни поправки върху текста, но и в двата случая литературната критика предпочита да се дистанцира от категорични преценки. В крайна сметка "Тютюн" заживява в новия си вариант и едва през 1992 се появява отново в първоначалния си образ.
Произведения:
романи
Тютюн
9.Петко Рачов Славйков е роден на 17.11.1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията - в стар занаятчийски род. Бащата е слабо образован, но е с горд български дух.
П. Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Е. Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западно-европейската литература. Първото му литературно произведение - "Акатист на три светители" - е запазено. През 1843 г. става учител във В. Търново. Но за написаното "Прославило се Търново със славни гръцки владици" е изгонен и последователно става учител в други села и градове - Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимо-учителния метод като продължава да чете. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. Н. Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги - "Смесена китка", "Песнопойка", "Басненик". Пише поемата "Бойка войвода" (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853-1856) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник "Гайда". След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество наред с А. Лонг, Ел. Ригс, Хр. К. Сичан-Николов.
В Цариград П. Р. Славейков издава вестник "Гайда" (1863-1867), вестник "Македония" (1866-1872), списание "Ружица" (1871), сп. "Пчелица" (1871), сп. "Читалище" (1872-1873), "Звънчатий глумчо" (1872), в. "Шутош" (1873-1874), "Костурка" (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. По-късно бива учител в българската Екзархия.
За статията "Двете касти и власти" (в. "Македония") е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.
През 1873 г. създава известната поема "Изворът на белоногата".
Произведения:
Стихове и поеми
1848 – 1851
Гори
1852
На нощта си ясен месец...
Промяна
Стара планина
Нощ
Чужбина
Канарче
Спомен
1853
Връбница
• 1882
Работниците
• 1883
Татковина
• 1888
Тамбуринката ми
Малък Пенчо
Голям Пенчо
Майка
Есен
Зима
Прославило се Търново
Проповедник Разкази и спомени:
• 1889
Епилог “Майка ми” “Гайдуничка” “Спомен на четирдесетгодишната ми писателска деятелност”
10. Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на П. Р. Славейков, от когото наследява много като човек, гражданин и поет. Учи в Трявна и Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Преживяното в Стара Загора по време на Руско-турската война остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет; тези "враснали тъй дълбоко в душата спомени" служат на Славейков при работата му върху "Кървава песен". Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново. След края на войната се премества в Сливен, през 1897 г. - отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците "Остен" и "Целокупна България", а Славейков ги разпространява. В края на 1879 г.семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г., когато след суспендирането на Конституцията от Александър I Батенберг баща му е арестуван и интерниран. Продължава образованието си в Пловдив. През 1883 Славейков е един от начинателите и водителите на ученическия "смут" в Пловдивската реална гимназия - против лошото преподаване на "предметите" (след като учители като П. Р. Славейков, П. Каравелов и Тр. Китанчев били заменени с "парфюмирани контета и умствено боси "възпитатели"). По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество; бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа. Живее в различни селища - Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим - 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път - през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където на 28 май умира. Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на "Кървава песен" и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет. Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.
Произведения:
• поеми
”Кървава песен”
• стихосбирки
”Сън за щастие”
”Епически песни”
”На Острова на блажените”
• произведения
”Фрагменти от архива”
11. Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев). Роден през 1850г. в с. Медвен, Бургаска област, умира на 2.09.1889г. в Париж. Израснал в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното (след 1860 взаимно и класно) училище в с. Медвен (1856-1862). Овчар в с. Инджекьой (дн. Тополите), Варненска област и в с. Подвис, Бургаска област (1866-1870), Шивашки чирак в Русе (1871-1872). Член на Русенския революционен комитет. Чиновник по Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873). Участва в Старозагорското въстание (1875). Един от апостолите на IV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив, по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877). Член на окръжния съд в Търново (1880). Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882-1885). Оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 е в София. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател на НС (1887), председател на НС (1888-1889). За пръв път публикува фейлетони в рубриката "Знаеш ли ти кои сме" (1880) във в. "Независимост" и статии (1881) във в. "Работник". Редактира в. "Работник" (1881), в. "Борба" (1885), в. "Свобода" (1887-1889). Активно сътрудничи на вестниците "Независимост", "Братство", "Съветник", "Светлина", "Южна България", "Свирка" и др. Публицистиката на Захари Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Л. Каравелов, както и на руските революционни демократи В. Г. Белински, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Некрасов. До средата на 80-те години като политик стои на леворадикални русофилски позиции. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и Румъния. В периода на борбата за Съединението се обявява против политиката на руското правителство. След 1885 става активен член на народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа й в. "Свобода". Публицистиката на Захари Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони той воюва на много фронтове - срещу политически и идейни противници, срещу мними "дълбокоучени", откъснали се от народа нашенски "аристократи", срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус - гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори "солени" изрази им придават нерядко памфлетна острота. В литературно-критичната си дейност (особен обект на която е делото на Л. Каравелов) З. Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те г. с нейните основни постулати - реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захари Стоянов "Искандер бей. Разказ из българския живот", както и на "Чардафон Велики", "Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г." и др.
Произведения
“Записки по българските въстания”
”Христо Ботйов”
12. ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ (1722-1773) - български народен будител, пръв изразител на идеята за национално възраждане и освобождение на българския народ. Сведенията за живота му се изчерпват почти само със съобщението от него в единствената му сигурна творба "История славеноболгарская". Роден е в Самоковска епархия, най-вероятно в Банско. Не е учил "нито граматика, нито светски науки". През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в "Немска земя") и започва да пише бълг. история, която завършва през 1762 в Зографския манастир. При обиколките си из бълг. земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е умрял на път за Света гора в селището Ампелино (Лозница, дн. към Асеновград).
Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българско средновековие към епохата на националноосвободителното културно и политическо движение. Създаването на "История славеноболгарская" по времето и при условията, в които той живее, е изключителен граждански и книжовен подвиг. Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята "книжица", като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил и на Методий. С оценките си за слав. първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура. За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в бълг. история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов "За славянските учители". В нея Паисий Хилендарски дава животописни вести за тях, спира се на изнамирането на славянското писмо и създаването на общославянски книжовен език, посочва къде се осъществява мисията на Кирил и Методий и кой народ пръв е използвал преведените богослужебни книги. При трактовката на тези въпроси се проявява, съобразно с духа на епохата, романтичното отношение на автора към миналото на българския народ.
Произведения
Славянобългарска история
13. Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) е роден на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, където получава първоначалното си образование. През 1912 г. започва Балканската война и българските войски освобождават Кукуш. (По силата на Берлинския договор част от Македония и Южна Тракия и след Освобождението остават под османско "присъствие".) Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия, по вина на управляващите кръгове избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Тук Христо се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестра си помага в издръжката на семейството - продава вестници.
От 1915 г. по примера на по-големия си брат Тома Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания - най-напред на вестник "К'во да е", където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист - Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в "Българан", "Родна лира", "Художествена седмица", "Смях и сълзи", "Барабан", "Сила". Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с
