България по време на Втората световна война (1939-1945 г.)
Инициативата на фашистките държави не се посреща с нужното внимание и решителност от страна на Англия и Франция. Що се отнася до СССР, Москва никога не се примирява със загубените след Първата световна война територии и също се ориентира към ревизия.
В тази сложна обстановка за България няма друга алтернатива освен да поддържа своя неутралитет и необвързаност. В началото на 30-те години неутралитетът дава своите първи плодове с премахването на репарационните задължения. На преден план излизат надеждите за постигане на освобождаване на страната от ограничителните военни клаузи. Пред настъпващата война българското правителство разбира много добре, че без модернизирана армия няма да има възможност да отстоява своите национални интереси и суверенитет. След като се допуска въоръжаването на Германия, не закъснява и “пробивът” за България. На 31 юли 1938 година България подписва със страните от Балканския пакт (Гърция, Турция, Румъния и Югославия) Солунската спогодба, която премахва ограничителните военни клаузи за страната ни. Чрез тази спогодба България отхвърля най-тежките клаузи на Ньойския договор, без да нарушава своя неутралитет и необвързаност и без да поема допълнителни ангажименти в замяна на възвърнатото право. От този момент външната политика на България се подчинява на стремежа за постигане на мирна ревизия.
През есента на 1939 година настъпват съдбоносни за европейския мир събития. Под германски натиск Англия, Франция и Италия се съгласяват от Чехословакия да се откъсне Судетската област, в която преобладава германско население. Подписаният в Мюнхен ревизионистичен акт е първият след войната, който променя териториалното статукво след 1919 година. Цар Борис III взема пряко участие в преговорите около Мюнхен, като изиграва ролята на куриер между Лондон и Берлин. Неговото участие в подготовката на конференцията показва, че българската дипломация ще продължи да търси мирна ревизия на Ньойския договор. Мюнхенската спогодба дава надежди, че мирната ревизионистична вълна ще достигне и Балканския полуостров.
След Мюнхен българското правителство се подготвя за практическа реализация на своите цели – възвръщането на държавните територии, принадлежали на България до Букурещкия мир (1913г.). Но правителството разбира, че целта не може да бъде постигната наведнъж, а чрез постепенното реализиране на отделните пунктове на българската териториална програма. Като най-реалистично се очертава искането за коригиране на границата в Южна Добруджа, тъй като СССР също възнамерява да подложи Румъния на ревизионистичен натиск.
През пролетта на 1939 година министър-председателят Георги Кьосеиванов издава и разпространява до българските дипломатически представители секретна директива под №19, в която степенува българските искания: Южна Добруджа - до границите, определени от Берлинския конгрес; Беломорска Тракия – в границите, определени от Букурещкия мир (1913 г.) и евентуално предадените на Югославия с Ньойския договор Западни покрайнини.
Целта на Георги Кьосеиванов е да се неутрализират Турция и Югославия и по този начин да се окаже натиск върху Балканския пакт по оста Атина-Букурещ. В своето решение правителството преценява, че Пактът е неефективна организация, която ще се разпадне при първия натиск. Директива №19 сочи, че България ще продължи политиката си на необвързаност. Същевременно се отчита, че България е икономически обвързана с Германия, което прави невъзможно определянето й на страната на западните демокрации.
На 23 август 1939 година СССР и Германия сключват Пакт за ненападение, който решава съдбата на Полша, Бесарабия, Буковина, Балтийските държави. Двете тоталитарни сили разпределят помежду си Източното пространство на Европа. Така се развързват ръцете на Германия да нападне Полша (1.IX.1939 г.), с което се поставя началото на Втората световна война. За българската дипломация става ясно, че ще може да продължи своята политика на неутралитет, само ако войната не достигне българските граници. Войната премахва окончателно възможността за разбирателство между Германия и Италия, от една страна, и Англия и Франция – от друга.
През пролетта на 1940 година германските войски разгромяват за няколко дни своите противницив Западна европа и на преден план излизат промените в Югоизточна Европа. Използвайки ангажираността на Германия на запад, в съгласие с договореностите между двете страни, на 28 юни 1940 година съветските войски започват връщането в границите на СССР на Бесарабия и Буковина. За България това е удобен момент да окаже натиск върху Букурещ, за да си върне Южна Добруджа. Лавирайки между Москва и Берлин, България издейства съгласието на румънската дипломация за преговори.
На 7 септември 1940 година в румънския град Крайова се подписва спогодба между България и Румъния, по силата на която Южна Добруджа се връща на България. По този начин политиката на мирна ревизия дава своите първи резултати.
След подписването на Крайовската спогодба започва масиран натиск от страна на Германия спрямо България за нейното присъединяване към подписания на 27 септември 1940 година Тристранен пакт между Германия, Италия и Япония. Натискът върху България започва да приема ултимативна форма. На 16 октомври 1940 година германският външен министър Рибентроп иска от София в двудневен срок да определи политиката си спрямо Пакта. На същия ден в Рим Мусолини заявява на българския посланик, че Италия очаква от България да се включи в предстоящата война срещу Гърция. В София разбират, че между Италия и Германия няма съгласуваност, което й дава възможност да отхвърли и двете предложения.
Два дни преди италиано-германския натиск управляващите в София са предупредени и от английския крал Джордж VI, че ако България се нареди сред противниците на Британската империя, то тя ще се превърне в театър на бойни действия. САЩ също се включват в дипломатическия натиск срещу България.
След горчивите уроци на предишните войни пред страната остава единственият възможен начин за действие – протакане и отлагане на обвързването до последния възможен момент.
СССР също участва активно в натиска върху България, като се стреми да придобие изключителни права в източната част на Балканите. На 12 и 13 ноември 1940 година съветският външен министър Вячеслав Молотов посещава Берлин, за да получи съгласието на Хитлер СССР да предостави на България гаранции, подобни на тези, които Германия предоставя на Румъния. Става въпрос за придобиване на съветски бази на българските пристанища и летища. Хитлер отклонява това предложение, но Молотов се опитва да постигне целите си с пряк демарш в София. В София пристига главният секретар на съветското външно министерство А.Соболев, който предлага сключване на пакт за взаимопомощ и признаване на интересите на двете страни в Черноморския басейн. СССР обещава да помогне на България “да осъществи своите национални стремежи не само в Западна, но и в Източна Тракия”, а в замяна България трябва да признае съветските териториални интереси в Проливите. В предложението на Соболев, обаче, липсва декларираното от съветска страна в Берлин право на България да възстанови суверенитета си върху териториите, предадени на Югославия.
Предложението на Соболев и неговата мисия в страната се придружават от шумна кампания на комунистическата партия, която събира подписки в подкрепа на съветското предложение. Но правителството се опасява от преждевременното включване на страната във войната и отклонява поканата.
По този начин първата офанзива за присъединяването на България към воюващите завършва с неуспех.
В началото на 1941 година обстановката на полуострова се променя. Хитлер пристъпва към осъществяване на своите намерения за война със СССР, а това го принуждава да укрепи положението си в югоизточната част на континента. За тази цел Берлин се стреми да обвърже Югославия, България и Турция. На 17 февруари 1941 година България и Турция подписват декларация за ненападение.
Хитлер се опитва да включи в своята комбинация и Югославия, тъй като управляващите в София категорично твърдят, че за да влезе в Тристранния пакт, България желае да види в него и Югославия. Едва след като в Белград потвърждават готовността си да се включат в Пакта и изхождайки от факта, че на река Дунав е разположена огромна германска армия, правителството решава да влезе в Пакта. На 1 март 1941 година във Виена минитър-председателят Богдан Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт. Същия ден войските на Вермахта започват да навлизат в страната и да се концентрират към южната и западната граница. Целта им е да разгромят упорито съпротивляващата се на Мусолини Гърция и да атакуват Югославия, която в последния момент, след военен преврат, се отказва от участие в Пакта.
Веднага след този акт английските и американските дипломати напускат страната. След разгрома на Югославия и Гърция на 19 април 1941 година българското правителство изпраща войскови подразделения в териториите, населени с българи. България получава за временно администриране Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Българската армия е посрещната като освободителка, цар Борис III е обявен за “цар-обединител”, а правителството вдига неимоверно своя престиж.
След като укрепва позициите си на Балканите, Хитлер започва поредната си военна кампания – срещу СССР. На 22 юни 1941 година войските на Вермахта преминават границите на СССР. Веднага след започването на военните действия на Източния фронт, българските комунисти започват да осъществяват курс на въоръжена борба. Решението е взето на 24 юни 1941 година. За разлика от окупираните страни, където партизанското движение е насочено срещу окупатор, в България то е насочено срещу собственото правителство, което дава отражение върху размаха и целите на движението. Правителството има силна обществена подкрепа в този момент, тъй като успява да запази страната от военен разгром, не изпраща български войски по фронтовете и присъединява към България почти всички територии, населени с българи. Така че правителството няма големи затруднения с ограничаване и противодействие на съпротивата, особено в началния период от разгръщането й. На нелегалното движение се нанасят удари, след като се разкриват конспиративните центрове, а ръководителите на съпротивата се арестуват и осъждат на смърт и дългогодишни срокове затвор. Комунистите си дават сметка, че сами няма да могат да се справят с властта и започват да търсят единодействие с други опозиционни групи.
Като основен опозиционен поток се очертава т.нар. Легална опозиция, която включва остатъците от традиционните политически партии, стоящи на принципите, осветени от Търновската конституция. Сред тях са БЗНС “Врабча 1”, водени от Вергил Димов, Димитър Гичев и Константин Муравиев; Демократическата партия на Никола Мушанов; бившите сговористи, събрани около Атанас Буров и част от социалдемократите. Те не признават въоръжената форма на съпротива и затова отказват да се включват в комбинации с комунистите. Тези партии са обвързани с традиционните ценности на конституционализма и западната демокрация, затова те смятат, че спасението на страната е в установяването на тесни връзки със САЩ и Англия. На 13 декември 1941 година, притиснати от Хитлер и Мусолини, българските управници обявяват “символична война” на Англия и САЩ. Тази война, обаче, става реалност, когато започват англо-американските бомбардировки над България през зимата на 1943 година.
Другата алтернатива на опозицията е Политическият кръг “Звено”, части от Социалдемократическата и Радикалдемократическата партии и БЗНС “Пладне”. Със своите радикални и авторитарни възгледи те са склонни към евентуално сътрудничество с комунистите.
Включването на България във войната променя рязко вътрешнополитическата обстановка. Засилва се изпълнителната власт. Още през април 1940 година е гласуван Закон за гражданската мобилизация, с който правителството поема прякото ръководство на по-голямата част от стопанския сектор в страната. Засилват се мерките против свободата на словото и печата, ограничават се правата на кореспонденция, сдружавания и събрания.
На 21 януари 1941 година влиза в сила един от най-позорните закони, гласувани в българския парламент – Законът за защита на нацията (ЗЗН). Той копира голяма част от германското законодателство по отношение на евреите, които загубват своите граждански и политически права. Забраняват се смесените бракове, отнемат се голяма част от еврейските имоти, предвижда се концентриране на еврейското население в отделни населени места. На базата на ЗЗН през август 1942 година се създава Комисарство по еврейските въпроси начело с убедения привърженик на хитлеристките възгледи Александър Белев. Опасността за българските евреи надвисва в края на 1942 година, когато Германия започва да оказва натиск върху българското правителство за “окончателно решение на еврейския въпрос” в рамките на Европа. На 12 февруари 1943 година Министерският съвет одобрява спогодба за изселването на 20 000 български евреи в Германия. Правителството дава съгласието си само за евреи от “новите” земи, мотивирайки се, че те не са български граждани. През март 1943 година са депортирани 11 480 евреи от Тракия, Македония и Пиротско. Това поставя началото на масови протести на българите, подкрепени и от православната църква. Цар Борис III също застава зад тях, в резултат на което правителството не допуска други депортации на евреи.
Междувременно все повече се засилва борбата на комунистите против правителството. На 17 юни 1942 година радиостанция “Христо Ботев” излъчва програмата на Отечествения фронт (ОФ). Това е предложение на комунистите за създаване на широк обществен фронт против правителството. В тази програма не се споменава за промяна на обществено-политическата система в страната след завземането на властта. В нея се настоява България да не участва пряко във военните действия, да се отзоват българските войски от съседните държави, да се скъса съюза с Оста и страната да се присъедини към антихитлеристката коалиция. В областта на вътрешната политика се обещава възстановяване на Търновската конституция и предвидените от нея права и свободи. Тъй като инициативата произхожда от комунистите, останалата част от опозицията отхвърля тяхното предложение.
През февруари 1943 година, след като съветската армия разбива войските на Вермахта при Сталинград, започва постепенно прелом в хода на военните действия. Това усложнява положението на България като германски съюзник. Кризата се задълбочава от смъртта на цар Борис III (28 август 1943 г.), който е най-авторитетната, консолидираща фигура в българския политически живот. Тъй като престолонаследникът Симеон II е малолетен, се избира регентство в състав Богдан Филов, генерал Никола Михов и принц Кирил, брат на починалия цар, с което се нарушава конституцията, тъй като роднини на монарха нямат право да бъдат регенти. За министър-председател регентите посочват дотогавашния финансов министър Добри Божилов.
Новото правителство е притиснато от активизираната дейност на въоръжената опозиция. Още от началото на 1943 година комунистите започват да създават своя военна организация, която централизира партизанското движение. В отговор правителството създава жандармерия за борба с партизаните, която нерядко прибягва до масови разстрели на цели семейства. Така конфликтът между партизани и правителство все повече се задълбочава, вместо да затихне.
Едновременно с вътрешните проблеми, все повече се засилва натискът от Москва. На 18 май 1944 година съветското правителство връчва остра нота на България с искането България незабавно да скъса съюза с Германия. Още същия ден кабинетът на Добри Божилов подава оставка, за да не даде категоричен отговор. Образуваното на 1 юни 1944 година правителство на Иван Багрянов има за задача да намери изход от задълбочаващата се криза.
София се опитва да излезе от войната и започва контакти с британската и американската дипломация. През август 1944 година Стойчо Мошанов е изпратен за преговори в Анкара и Кайро, но събитията изпреварват примирието.
На 12 август парламентарната опозиция и Отечественият фронт излизат с обща декларация за създаване на “ново конституционно правителство”. След натиск от страна на Москва и директивата на Георги Димитров Отечественият фронт се отказва от подписа си под декларацията. Оставена без подкрепата на ОФ, парламентарната опозиция съставя на 2 септември 1944 година правителство на Народната и Демократическата партия и БЗНС начело с Константин Муравиев. Новото правителство прави опити за възстановяване на конституционния режим – разпуска се несвободно избраното Народно събрание, обявява се политическа амнистия, премахват се жандармерията и забраната върху политическите партии.
