Втората среща на баба Илийца с бунтовника
При втората среща на челопенката с четника най-пълно се разкрива нравствената и красота. Това е срещата на съществената помощ. Илийца вече не изпитва нито страх за себе си, нито тревога. Сега единствено тя мисли за чуждия живот.
Току - що слязла на брега на Искъра, старата жена тръгва незабавно нагоре към гората. В тъмнината тя разпознава четника и го поздравява дружелюбно: ”Добър ти вечер, момче!”. Този поздрав успокоява момъка. Веднага старата жена му подава хляба и дрехата, взети от манастира.
Деликатното мълчание, докато момъкът се храни, създава атмосфера на непринуденост и сърдечност в разказа. Илийца поема дори и пушката на бунтовника, за да му олекне. Сетне я премества в ръката с която държи детето, за да подкрепя момъка. В този момент читателят си мисли, че ако господ и е дал още ръце и те няма да и стоят празни и те ще помагат.
Трогателен е диалогът между старата жена и момъка. Изпълнен е с доброта и сърдечност. Повярвал и изцяло бунтовникът пита: ”Къде ще се дяна бабо сега?” Непринудено Илийца отговаря: ”Как къде? Ами у дума!” Предложението и е поднесено така, сякаш е най естественото нещо в момента. Удивен от тази човешка доброта момъкът я гледа с умиление до сълзи и се накланя. Целува напуканата ръка на старата жена, сякаш се покланя пред иконите на майка Богородица.
Следва най-дългата реплика на челопенката: ”Хората са наплашени сега и ме изгарят жива ако усетят…. Защо ви трябваше вам момчета… Изтрепаха ви като пилци”. Тези думи са по-скоро монолог, в който прозира ясното съзнание на тази възрастна жена за риска който поема. Тя знае, че няма да има пощада за такива като нея. И въпреки всичко избира да скрие момчето. Това е най-голямата и “лудост” в поредицата и от “луди постъпки”. Това определя щастието на старата жена, което се разлива в душата и при втората среща с бунтовника.
Погълната изцяло от грижата за момъка баба Илийца го насърчава и подкрепя. Зазоряването я обезпокоява: ”Разсъмва се и Илийца започва да се притеснява”. Сега не са и нужни допълнително ръце, а криле. Ако ги има “щеше да го вземе и да хвръкне с него”.С голяма тревога тя следи настъпващото зазоряване. Утрото и за двамата не е успокоение. Напрегнато тя пресмята кое е най-доброто за момчето. И решава да търси избавление в мрака на идващата нощ. Защото в робски времена светлината е опасна за светлите личности. Видял в нея “своя майка, свой спасител, свое провидение” момъкът приема съвета и да чака. Настъпва миг на спокойствие изречен в простата думичка ”сбогом” Точно сега прозвучава внезапното откритие на баба Илийца: ”О, мамке, та то е умряло, ръчичките му лед!” Изцяло погълната от порива си да направи добро клетнику старицата съвсем е забравила другия живот - на внучето си. Тръпки побиват читателя при отчаяния и вик. Заболява ни за тази жена и заживяваме с нейната майчина мъка. Още повече и се възхищаваме от богатството което носи в душата си.
Съсипана в скръбта си Илийца не е опора защото сама се нуждае от подкрепа. Бунтовникът разбира мъката и. Той е поразен от случилото се и не намира думи, с които да утеши бабата. И той тръгва из гората цял потресен, безнадежден. Момъкът разбира, че няма право да очаква по-нататъшна помощ от нея. Точно в този момент дочува разплаканият глас на бабата: ”Момче крий се хубаво днес!Довечера пак тука да те намеря!" Тези думи се запомнят завинаги. В тях четем изключителна доброта и чавешка отзивчивост.
Прочел разказа читателя се връща към мотото на разказа: ”Аферим, бобо, машаллах!” Произнасяме го тихо с поклон, признателност и благоговение. Постъпката на баба Илийца буди възхищение и е призив за повечедоброта, за повече човечност у хората.
