Баба Илийца пред изпитание на силата и волята
Описанията на природата р разказа не са самоцелни и случайни, нито са само фон на случващите се събития. С присъщите си чувства към природата Вазов и в тази си творба я пресъздава като част от човешкото ежедневие. Настроението в природната картина е в унисон с душевното състояние на баба Илийца. За смутената душа на старицата всичко изглежда мрачно, страшно и пълно с опасности. Тя е съвсем сама в тъмната нощ с болното внуче на ръце и с огромно притеснение в сърцето.
Баба Илийца не е свръхсмела жена. Плаши я тъмната нощ и неизвестността, страхува се от предателството на българи, от жестокостта на поробителя. Макар че е психически и физически уморена, упоритата селянка не позволява на страха да надвие нейната воля да помогне на бунтовника. В манастира баба Илийца не намира спокойствие и подкрепа, болката и тъгата в душата и стават непреодолимо тежки. Замлъкналата в очакване клисура и прилича на пустиня. Преодоляването на чувството за самота изисква големи душевни сили от възрастната жена, но за щастие тя ги притежава.
Достигайки брега на Искъра баба Илийца е обнадеждена, че нейните мъките донякъде свършват. Тогава авторът поставя своята героиня пред ново, неочаквано препядствие: ладията не е завързана, а заключена за кола. В това безизходно положениевъзрастната жена, решена на всяка цена да премине още през нощта на отсрещния бряг, се опитва да стори и невъзможното :да скъса веригата или да счупи катинара. Заедно с опитите на баба Илийца да отвърже ладията Вазов наблюдава признаците на разсъмване - пропяването на петлите в Лютиброд, изгряването на слънцето, които биха попречили на осъществяването на нейното патриотично и благородно дело. В създадената ситуация баба Илийца вижда в мрака, който е затруднявал пътя и към манастира, спасението на бунтовника, а с появяващите се слънчеви лъчи, символизиращи любов и надежда, съзира свой неприятел.
Вазов майсторски засилва създаденото още в началото на разказа напрежение чрез описанието на картината на зловещата нощ в планинската пустош, на мрачната развълнувана река, която баба Илийца трябва да премине сама. Тук тя за известно време забравя всичко лично - че е възрастна жена, сама в пълната с потери нощ, дори и болното дете. Душевната и физическа мощ на героинята се разгръщат в най-висока степен, защото е готова на всичко, за да спаси бунтовника, дори и да скъса синджира на кола. Така окончателно авторът ни внушава безкористието и моралното величие на една българка, нейната безрезервната готовност да бъде полезна.
Епизодът с неимоверните усилия на смелата и непоколебима възрастна жена да изтръгне дълбоко забития в земята кол е кулминационен момент в разказа „Една българка” .Авторът го изобразява чрез употребата на епитети: „Тя удвои, утрои усилията си, нейните изпечени селски ръце се напънаха ... кокалите и изпръщяха от напрягане ... “.За издръжливостта на баба Илийца помага не само физическата, но и душевната и сила. Отзивчивата и благородна селянка знае, че смелия момък е тръгнал „за християнска вяра курбан да става” ,заслужава нейната помощ и всичките и усилия. Героинята не обръща внимание на умората, а нейната ярост към кола мобилизира силите и.Вазов допринася за по-ясната представа за емоциите, които преживява Илийца, чрез неуморната употреба на епитети: „Старешките и гърди дишаха гръмовно, краката и се забиваха до прасците в пясъка ...” .Селянката изживява изтръгването на кола като истинска победа - „тя изпъшка този път победоносно”.
Нравствената красота на Илийца, заложена в характера и, се защитава чрез нейното поведение. Макар и сама, в критично положение, тя самоотвержено се притичва на помощ на един непознат човек. Поставяйки героинята в изключителна ситуация Вазов ни помага да осъзнаем нейната устойчивост, решителност и смелост. Скрепени с непреклонен български дух и с добро, отзивчиво майчино сърце постъпката на баба Илийца се превръща в нравствен подвиг. Житейската мъдрост я учи, че да се надяваш на божията помощ може само тогава, когато си сторил добро. Милосърдието и състраданието са онези нейни качества, които отвеждат към представата за човешката доброта въобще.
