И ще умрем със слава и в борба и няма да издъхнем като кучета по тия улици ("Немили - недраги")
И в трета глава на повестта писателят търси съотношението между величието и славата и падението и униженията, акцентирайки върху силата на духа и идеята, като залог за постигане на целите и доближаване до героичното.
Началото на трета глава въвежда в атмосферата на крайна бедност, която естествено води до обезличаване на човека. Тенджерата с фасула, сготвена от Странджата, обединява хъшовете и временно им дава усещането за близостта и топлината на дома.
Оживените и разнообразни разкази, които водят хъшовете, са показателни за това, че униженията на изгнаничеството не са сломили свободолюбивия им и борчески дух. В тях оживява политиката. Миналите битки в полетата на България, звучи омраза към народните изедници и готовност за борба с тях, но наред с това избухват и шумни скандали, като последица от тежкия живот.
В споровете се открояват и основните идеи на национално освободително движение, което те представляват: “Тия чорбаджии се хранят с потта на сиромасите... Аз казвам, че преди да изтребим турците, трябва да изколим тях... няма друго спасение...”.
Разгорещеният спор между Димитрото и Мравката прераства в единоборство, което е прекратено единствено от думите на Странджата: “И вие сте прави, защото сте бедни и презрени страдалци, както съм и аз... и имате право да се сърдите.”.
Последвалата реч на Странджата докосва съкровени струни в душите на хъшовете, защото е отзвук от техните мисли и чувства. Странджата добре разбира общото, обединяващото за всички тях, което ги превръща в братя и това е увереността, че славни битки в отечеството България се помнят, разбуждат народа и му вливат в сърцето желание за свобода и правда: “Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството.”.
Безкористната всеотдайност и жертвоготовност в името на България, неизбежно минава през трудност и изгнаничество, но това е единственият път към величието, славата и безсмъртието.
Емоциалността, искреността и вълнението на Странджата, естествено намират в хъшовете и те дълбоко разтърсени стават прави и мълчат.
Странджата ясно съзнава, че свободата е висше благо и притежавайки я, те имат всичко. В родината братята им живеят хилядократно по – зле: “Там турците грабят, събличат, убиват, позорят и народът пищи кански в робството и няма какво да стори.”.
Градирайки робските ужаси Странджата очертава необходимостта от борба и жертвоготовност: “Народ без жертви не е народ. България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик.”.
Изпълнените с оптимизъм заключителни думи на Странджата: “И ще умрем със слава и в борба и няма да издъхнем като кучета по тия улици.” са последвани от “страшен и възторжен вик”, изразяващ съпричастност, а писателят открива и външните знаци за извършеното чудо на промяната. Грубите и свирепи лица излъчват благородство и решителност и очите пламтят и светят с пламъка на чистия патриотизъм.
Този “грамаден” вик, събрал в едно всички души, впечатлява и минувачите, но за Бръчков това е паметен момент предизвикващ треперене от умиление и възторг. Желанието му да прегърне всички тези “странни” хора, които така страшно го привличат със своята “отвратителност и гордост”, защото те са въплъщение на висока мисъл, “висши същества, родени за страдания, за борба и за слава”.
Еуфорията на мига поражда и спонтанен жест на благоговение – Странджата и Бръчков са вдигнати на ръце, а той е и дълбоко символичен като бойно кръщение за младия хъш – приемственик в борбата за свобода.
Накипялото вълнение избликва в песента “Тръба звучи, Балкан стене”, чиито мъжки звукове преодоляват тясното пространство на кръчмата, заливат улицата и дори града.
Романтичните илюзии, че с убийството на султана може да се помогне на поробената родина поражда идеята за поставяне драмата “Изгубена Станка”, което е и знак, че и революционно – борческата литература има своята основна роля в формиране, в оформяне и поддържане на този борчески дух.
Животът на хъшовете в спомените и мечтите за величави дела и настоящето им на жалки, отхвърлени от обществото същества, доказва, че трагичното и славното могат да съжителствуват в един човек, а посланието, отправено от Вазов към нашето поколение, е затова хората да живеят в хармония и свобода.
