Илюзията и човека - Дон Кихот

Човешката личност е един микрокосмос, чиято значимост и ценност много често са поставени на изпитание от обективната реалност и затова илюзията се превръща в свещн оазис, който съхранява личността.

Светътна илюзята е необятен, както безграниична е мечтата и дава сили на човека, надхвърлящи реалните, изгражда възможността човекът да се чувства свободен, а този порив е градиво-величав и намири израз в думите на мъдреца Дон Кихот: ”Свободата е най-вишето благо.”.

Човекът е сложно триединство на чувсто, мисъл и действие. В света на илюзиите той разгръща чувства и мисли, но често пъти действията му се разминават с действителността. Това е естествено, защото въображаемия свят е отражение на мечтата за хармония, която липсва в реалността, и стремежът да бъде вписана в нея, неизбежно поражда съпротива, а понякога и трагикомични резултати.

Философската максима на Дон Кихот: “Истината не е това, което е, а това, което трябва да бъде.” отразява мечтата за свят на справедливост и равноправие, на хуманност и свобода, но високите идеали и цели се разминават с действителността и това поражда драмата на героя. Дон Кихот не приема испанската действителност и не иска да я признае. Той има свое виждане и измерение за света и при сблъсъка на неговия илюзорен свят с обкръжаващта го действителност се пораждат недоразумения. Така вятърните мелници във въображението на Дон Кихот са великани, стадото овце – неприятелска армия, а бръснарският леген – шлема на Мамбрино.

Илюзията има и позитивен смисъл, защото дистанцира човека и му дава възмоност да се извиси, откъсвайки се от реалното, да добие свръхсили и вяра в себе си.

Дон Кихот става странстващ рицар, за да прослави името си като закриля слабите, изкоренява злото, възстановява правдата – пориви високоблагородните и хуманни и тогава, когато резултатите са плачевни, той не губи вяра в есбе си и илюзиите му приписват неудачите на намесата на вълшебници и магьосници. Тази вяра не може да бъде изместена дори от думите на Санчо Панса – човек, лишен от илюзи, прагматичен и земно реален.

В света на илюзиите се ражда и любовта към несъществуващата дама на сърцето – Дулсинея дел Тобосо, на която са подчинени всички подвизи на рицаря. Съкровеността на изградения от илюзията свят на любовта и красивите пориви звучи в думите на Дон Кихот: “...за мене всичко това, което говоря в тоя час, е истина, че във въображението си аз я виждам, каквато я желая, както по отношение на красотата й, така и на знатноститие й ...”.

Колкото и да е красив светът на илюзията, той неизбежно откъсва човека от живота и ражда трагикомичността. Вечната житейска дилема за това как е по-достойно да се живее – дали с мъдра лудост или с пошла трезвост има своето разрешение, съобразно с морала на всяко време, а ключ към общочовешкото и ценното е образът на безумния мъдрец Дон Кихот, чийто светъл идеал за справедливост и свобода подлежи единствено на преосмисляне.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.