Образът на Тартюф
Още с вдигането на завесата,зрителят вижда своеобразна колективна снимка. От нея постепенно се открояват отделните лица. Всеки герой преследва строго определена задача в развитието на конфликта. Тартюф, Дорина, Елмира, Оргон, Дамис, Клеант, Валер, Мариана – това са хора от плът и кръв, те живеят на сцената – всеки със своите характерни особености, които същевременно са част от един съзвучен хор. Сред тях се откроява образът на Тартюф. Още преди появата му, той е вече завършен като портрет. Публиката знае всичко за него. В образа на Тартюф, Молиер влага характерните белези на типа – лицемер, чието изображение и изобличение е основна авторова задача. Тартюф стои и в центъра на конфликта, неговото поведение е двигател на действието. Още името на героя ни насочва към измамническата му същност. До самия край на комедията той не сваля маската си на лицемер.
В първо и второ действие героят не се появява на сцената, но той е блестящо охарактеризиран от останалите действащи лица. Молиер, чрез Дорина, Елмира и останалите, ръководещи се от принципа на разума, успява да разкрие истинското лице на двуличника Тартюф.Когато в трето действие,втора сцена се появява Тартюф, той вече предварително е грабнал нашето внимание и с репликите и постъпките си, и така живо и релефно завършва замислената от автора фигура,че се откроява от останалите персонажи. Госпожа Пернел и Оргон през тъмните очила на религиозния догматизъм виждат у Тартюф само привидните му качества на християнски моралист : смирен,изпълнен с любов към ближния,безкористен и целомъдрен. Но зрителят не възприема направената от тях характеристика, защото тя е продиктувана от чувството, което според естетиката на класицизма води до грешки в поведението на човека. Тартюф много умело успява да излъже Оргон, прикривайки истинската си природа зад мнимата набожност. Във всички епизоди на комедията той носи невидима маска. У Тартюф е наблюдава явното разминаване между думи и дела. Той непрекъснато зове небето и говори за благочестие, а не се отказва от житейските съблазни. Както казва Дорина, ”той лапа за шестима”, изяжда “две пилета на шиш и половина бут”, ”с литър вино сам закусва сутринта”. Контрастът между проповедите му за отказване от земните радости и настойчивото търсене на наслади е също една от характерните черти на този образ. Но не лакомията е най-страшният порок на Молиеровия герой. Той пренебрегва законите на гостоприемството и си позволява да живее като паразит в дома на Оргон и похотливо ухажва съпругата на своя покровител,за когото казва: “аз този харен мъж го водя за носа”. В сцените с Елмира, той си поставя друга маска – на искрено влюбения, който не може да скрие своето дълбоко чувство. Дори когато е разобличен от Дамис не проявява никакво чувство за срам и вина. Неговото оръжие е фалшивата поза на смирение и разкаяние,представя се едва ли не,за невинно оскърбена жертва.
У Тартюф липсва всичко човешко, истинският Тартюф е алчен, жесток и коварен. Аморалната му природа е толкова силна, че той не се спира пред никакви нравствени прегради. Чрез лицемерната си набожност принуждава Оргон да му препише имота си,научава и компрометираща за своя благодетел тайна, която после безсрамно използва срещу него. Голямото му нахалство не му пречи да приеме предложението на домакина си да му стане зет, въпреки нежеланието и отвращението на Мариана.
Подлостта и цинизмът на героя достигат своята кулминация в сцената между него, Елмира и скрития Оргон. В обясненията между Тартюф и Елмира авторът е обрисувал цялостно и майсторски образа на лицемера и е разкрил душата му до дъно. За да постигне целите си Тартюф обосновава постъпките си на най-възвишени принципи. Това, което за другите е греховно, за него не е и го оправдава с волята божия. Тартюф открито и нагло заявява на Елмира, че познава добре изкуството “що света приспива”.
Осъжда ни света на туй
що стане знайно.
и ний не вършим грях
кога грешиме тайно.
Тартюф намира оправдание за всяка своя постъпка и това е съвсем естествено за човек, усвоил извъртливата логика на йезуит. И когато двуличието,лицемерната преструвка (“как вярвате ли вий?”) не помагат, идва заплахата, откритата бруталност:
Ще си вървя не аз
ще си вървите вие!
Това е мой имот…
Добре ще ви платя!
В последните епизоди мнимият благочестивец се явява с офицер от кралската гвардия, за да изгони Оргон и семейството му от дома. Явно е,че, съображения като дълг, благодарност, чест, не превождат съвестта на Тартюф. Важно е на всяка цена да постигне целта си. Той не успява, но победата над него е нелогична. Тя е по-скоро резултат от благоразположението на Молиер към Краля-слънце.
Майсторството в изграждането на този образ, осигурява дългия живот на пиесата, но наред с това обогатява европейските езици с едно нарицателно: ”тартюф” и “тартюфщина” – синоними на лицемер и лицемерие. През цялото време на драматургичното действие, авторът недвусмислено внушава на зрителя, че лицемерът е трудно победим и вечен.
