Дон Кихот и Санчо Панса - неповторима двойка
Но в нея има двама герои, родени през XVI век от безсмъртния Мигел де Сервантес в романа му "Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча" - Дон Кихот и Санчо Панса, за които литературната наука говори като за сдвоени образи, т.е. - като за персонажи, невъзможни един без друг.
Наистина - съществуването на единия без другия е немислимо. Без да разполага и с двамата герои, техният създател не би успял да реализира прекия си замисъл, а и неговата творба не би се превърнала в шедьовър на словесното творчество, представящ реалистична картина на испанското общество през XVI век и съдържащ универсалния нравствен кодекс на всички времена.
Решавайки да създаде своя роман, Сервантес си поставя важна задача, отговаряща на потребностите на времето, в което живее - да осмее и отрече рицарските романи, залели Ипспания и затрудняващи нейното развитие напред. Блестящото изпълнение на тази своя цел творецът постига по пътя на пародийното изображение на външния облик на главния си герой "ризаря" Дон Кихот и на неговия спътник "оръженосеца" му Санчо Панса.
Традиционната представа за рицаря рисува личност с прекрасна външност, в цъфтяща младост, с бляскави атрибути (що не доспехи?!) и с неимоверна сила. Не по-малко привлекателен и внушителен със силата, красотата и младостта си е и оръженосецът на всекиот странстващите рицари в романите, които карат испанеца от XVI век да преднабрегва потребносите (лични и обществени) на своето всекидневие и да въздиша по героизма и величието на идеализираното минало.
Признавайки великото, Сервантес създава два пародийни образа, внушавайки по този начин, че времето на странстващото рицарство отдавна е отминало; че средствата, с които то се е опълчвало срещу злото в света, са наимоверно остарели и че е невъзможно времето да бъде върнато назад.
Но писателят нито за миг не отклонява своя поглед от злото, което независимо от новото време продължава да бъде постарому жизнеустойчиво и дори да става още по-често срещано.
Ето защо, проследявайки своите герои по време на походите им срещу грубото, пошлото, антихуманното в този свят, Сервантес рисува реалистична картина на испанската действителност. Внушението, което постига по този начин писателят, е двойно - злото е страшно, то е насочено срещу човешкото в човека и срещу истинските ценности в обществото. И още - в тази среда единственият странстващ рицар не би оцелял, ако до него неотклонно не беше добрият, мъдър по своему, жизнелюбив и практичен до определен момен Санчо.
Не е случайно, че първият - самотният - поход на Дон Кихот трае най-кратко. По съвета на ханджията той се връща в Ла Манча, за да се снабди с най-ценното, с това, без което "нормалният" съвременник на Сервантес не може да оцелее - парите.
За бедния идалго те нямат никаква стойност. Той не знае тяхната цена, нито осъзнава колко са потребни те. Всъщност той е пропуснал да се снабди с нещо друго, което за него е насъщна потребност, без което найстина не би просъществувал нито ден по прашните пътища на Испания - оръженосец.
Особено важен е изборът, който идалгото прави. Той не е случаен. Защото Санчо не е само един от многото кастилски селяни, мечтаещи за забогатяване. Той е "добрият Санчо", не по-малко луд в мечтите си от своя господар, не по-малко способен да вярва. Неговата на пръв поглед здрава, практична, уравновесена селска природа е най-добрата почва за семената на идеала, който Дон кихот преследва.
Санчо следва своя рицар навсякъде. Често се опитва да го предпази от побоите и от многобройните рани, които му нанасят мулатери, търговци, слуги, ханджии. В някои случаи и самият той споделя тежката участ на господаря си.. Общите страдания и общият път правят и от без това близките герои сдвоен образ, който вярва в ена правда, който има един идеал, който воюва срещу едно и също унищожаващо и потъпкващо човешкото достойнство зло.
Процесът на това сдвояване и неговият прекрасен резултат са неразделно свързани със словото. Това е най-силното оръжие на рицария на печалния образ. И единствено него "носи" оръженосецът Санчо Панса. За да израсне духовно и от обикновен испански селянин да се превърне в мечтател, в приятел и утешител на Дон Кихот. Да се превърне в неговото второ "Аз", което със сълзи на очи пред смътния му одър, със словото на самия рицар моли сърцераздирателно: "Мили ми господарю, недейте умира, за бога, преживейте с нас по-длъжко..." Защото мъдрият, разбиращ, влюбен в чистия нравствен идеал на Дон Кихот Санчо вече знае, че човечеството дълго още ще има потреност от своя рицар, че в борбата със злото, независимо от трудностите, главно оръжие винаги трябва да бъде рицарския морал.
