Създаване и укрепване на българската държава (681 - 803)
Българската държава възниква като естествен резултат от обществено-икономическото и по-литическото развитие на славяните и прабъл-гарите. Несъмнено важен фактор, който съдействал за тяхното обединение, била заплахата от Византия, която насочила своите усилия към политическо подчинение на новите заселници. На североизток Хазарският хаганат, а на северозапад аварите също така застрашавали тяхната независимост. При тази сложна ситуация и разположение на силите в Европейския югоизток само един нов тип политическа организация, която превъзхождала традиционните родово-пле-менни институции, би могла да гарантира самос-тоятелното развитие на славяни и прабългари. Важен фактор, който улеснил тяхното едино-действие, бил липсата на съществена разлика в степента на обществено-икономическото им развитие. Не без значение е също, че двата ет-носа се познавали далеч преди да заживеят съвместно на Балканския п-в. За създаването и консолидирането на българската държава съ-ществено било обстоятелството, че прабълга-рите донесли със себе си значителен управленчески опит. Традициите на Велика България били все още живи и намерили благодатна почва за по-нататъшно развитие в Дунавска България.
Заселването на прабългарите в Онгъла било посрещнато враждебно от Византия. Дълго време император Константин IV Погонат не предприел никакви действия срещу Аспарух, тъй като бил зает в тежка война с арабите. Едва през 680 г., след като се справил с арабската заплаха, той предприел поход срещу прабългарите. Една част от армията му се придвижила по суша през проходите на Стара планина, а другата с кораби се отправила към устие-то на р. Дунав. Аспарух решил да изчака дейст-вията на противника и се затворил в укрепленията на Онгъла. Император Константин IV не се решил да предприеме щурм и съвсем неочаквано за всички заминал за Месемврия да се лекува, което било схванато от приближените му като бягство. В ромейския лагер настъпила паника, която била забелязана от Аспарух. Конницата му напуснала укреплението и стремително връхлетяла върху отстъпващата императорска армия. Малцина от разгромените ромеи успели да се доберат до корабите и да избегнат смъртта. След тази победа прабългарите, водени от Аспарух, преминали р. Дунав и нахлули в Североизточна България. Там те влезли в преговори с местната славянска аристокрация и предприели първите стъпки към създаването на общо политическо обединение. Било постигнато важно споразумение някои от славянските племена да бъдат разместени за по-добрата защита на границата с Византия. Северите се задължили да пазят източните проходи на Стара планина, а седемте славянс-ки племена се разположили по останалото протежение на границата, като на северозапад поели и защитата на границата с Аварския хаганат.
Наскоро след като прабългарите се установили в днешна Добруджа, те подновили военните действия срещу Византия. Константин IV не бил в състояние да се справи със съюзените сили и през 681 г. се принудил да сключи ми-рен договор. Съгласно договора той се задължил да плаща ежегоден данък на хан Аспарух. По този начин Византия на практика признала правото на славяни и прабългари да изградят обща държава на териториите на днешна Северна България.
Хронологически погледнато, образуването на българската държава предхождало създаване-то на редица европейски държави. Това било първото трайно политическо обединение, създадено с дейното участие на славяните. Събитието направило силно впечатление преди всичко на византийските хронисти, тъй като в непосредствено съседство с Византия се появи-ла нова сила, с която занапред императорите трябвало да се съобразяват. На образуването на българската държава откликнали и западни летописци. Интересно е едно известие на хрониста Зигеберт, който по повод поражението на Константин IV Погонат в Онгъла казва:
„Отсега нататък трябва да се отбележи бъл-гарското царство."
Обстоятелството, че българската държава възникнала в резултат от сътрудничеството на славяни и прабългари, не омаловажава факта, че в събитията от 680 - 681 г. прабългарите изиграли решаваща роля. Като организирана военна сила те поели главната тежест във войната срещу Византия и естествено заели гос-подстващо положение в новата държава. Хан Аспарух бил признат за върховен владетел и се установил със своята дружина в Плиска. През следващите десетилетия от обикновен военен лагер на прабългарите тя се издигнала в здраво укрепен градски център, където резидирал ханът и неговите помощници. Надмощието на прабългарската аристокрация се запазило и през следващите столетия. В резултат на това в държавата се наложила военно-административна терминология от прабългарски произход. Утвърдило се завинаги като название за цялата държава името „България". Дълго време в науката се смяташе, че броят на прабългарите не е надвишавал 25 - 30 000 души. Извършените напоследък проучвания показаха обаче, че броят на заселилите се прабългари на Балканския п-в е достигал вероятно 300 000 души. Може би това е станало чрез някои миграционни вълни от земите на раз-падналата се Велика България.
Основното териториално ядро на българската държава били земите на бившата римскл провинция Мизия (дн. Северна България). За южна граница с Византия служел Старопланинският масив, на изток границата била Черноморското крайбрежие, въпреки че първона-чално някои градове като Томи, Одесос (дн. Варна) и Констанция оставали във византийс-ки ръце. На североизток под контрола на хан Аспарух останала областта Онгъл (между ре-ките Днестър и Прут). В съчиненията на ви-зантийските хронисти областите северно от Дунав били наричани с общото название „Отвъддунавска България". На запад и северозапад границата достигнала до Железни врата на Дунав и източните разклонения на Карпатите.
През 681 г. се поставило само началото на един сложен и продължителен процес на изграждане на административните институции на младата българска държава. Структурата на нейната вътрешна уредба е далеч от представата за една типична средновековна монархия с добре изградени и функциониращи органи на властта. Редица елементи от племенното устройство се запазили. Славянските князе признали върховната власт на хан Аспарух, но съхранили териториалната си обособеност и автономия. В същото време прабългарите наложили своя начин на живот и управление в земите на Североизточна България. Територията, която заели (наричана на техния език „саракт"), била разделена на три части - център, ляво и дясно крило. Центърът, където била изградена столицата Плиска, се управлявал от хана, а другите две части - от неговите най-близки помощници. Една от родовите традиции, която се запазила, била практиката да се свикват народни събори. На тях се взимали важни решения за бъдещето на държавата. На такъв събор могло да се стигне и до смяната на владетеля, въпреки вдироките му правомощия на върховен главно-командващ, законодател и ръководител на дипломацията.
Годините от управлението на хан Аспарух остават забулени в неизвестност. В едно късно сведение от XI в. се споменава, че той е загинал във война срещу хазарите. През 701 г. на престола се възкачил неговият син хан Тервел. В политиката му се очертали няколко важни тенденции, които намерили продължение и при неговите приемници. Във външната си политика хан Тервел умело съчетавал военните с дипломатическите средства. Нейната основна цел била териториалното разширение на България и утвърждаване суве-ренитета на хана. Благоприятни възможности за постигането на тази цел се създали през 705 г., когато към Тервел се обърнал за помощ сваленият от престола император Юстиниан II. Неговите пратеници били приети любезно от хана, който му обещал значителна военна помощ.
През пролетта на 705 г. Юстиниан II потеглил към Константинопол със съюзената българска войска и го обсадил. Внушителното присъствие на българите под стените на града се оказало достатъчно. С помощта на верни привърженици сваленият император влязъл без бой в столицата и си възвърнал императорската корона. В знак на благодарност той отстъпил на България областта Загоре в Източна Тракия (между днешните градове Сливен, Ямбол и Айтос). Първата териториална придобивка, която хан Тервел получил на юг от Стара планина, била от изключително важно стопанско значение, тъй като откривала възможност на българите към излаз на черноморските пристанища. Областта заемала и важно стратегическо местоположение. През нея минавали най-късите и удобни пътища, свързващи Константинопол и Плиска. Отстъпвайки тази територия, Византия губела в значителна степен възможността да организира бързи и внезапни походи към сърцето на българската държава. Император Юстиниан II почел българския хан и с високата византийска титла „кесар", която по това време била втора по значение след императорската. Този акт бил според обичайната практика на византийската дипломация да раздава почетни титли на чужди владетели, за да ги спечели за съюзници. В конкретния случай на българския хан се признавало законното право да владее получената територия. Три години след тези събития Юстиниан II нарушил приятелството си с българите и внезап-но нахлул в Тракия. Някъде около Анхиало войската му била пресрещната от хан Тервел и напълно разбита. Юстиниан II се завърнал безславно в Константинопол. През 711 г., забравил за коварството на императора, хан Тервел отново му изпратил на помощ 3-хилядна войска, но този път Юстиниан II не успял да надвие противниците си и заплатил с главата си. През 716 г. българо-византийските отношения били уредени с нов мирен договор, кЬйто включил в себе си четири клаузи. На църво място била определена границата между България и Византия, като така териториалните придобивки на българите в Тракия били утвърдени. Освен това Византия се задължила и занапред да плаща ежегоден данък, който се състоял в скъпи дрехи и червени кожи на стой-ност 30 литри злато. Император Теодосий III, воден от горчивия опит при управлението на Юстиниан II, успял да издейства и една клауза, според която двете страни трябвало взаимно да си предават политическите бегълци. Договорът уреждал и търговските взаимоотноше-ния между двете страни. Постановявало се, че българските и византийските търговци можели да търгуват в съответните държави само след като на границата платят необходимите такси и мита.
През 717 г., осланяйки се на договора с България, империята се обърнала за помощ към хан Тервел. По това време Константинопол преживявал критични моменти. Градът бил здраво обсаден по море и суша от арабите, които вече предвкусвали огромната плячка, която ги очаква. Император Лъв III постигнал споразумение с българския хан, който обещал да се притече на помощ, като нападне арабите в гръб. Това решение на хан Тервел показва, че той не гледал на Византия като на свой изконен враг, а отношенията му към нея били преди всичко продиктувани от прагматична преценка на съществуващите обстоятелства. Ханът разумно преценил, че в момента арабите представляват по-голяма потенциална заплаха за неговата страна.
Стълкновението между българи и араби пред стените на Константинопол е намерило отражение в значителен брой византийски, западни и източни извори. Макар и да се различават в детайли, всички са единодушни, че през 718 г. арабите претърпели нечувано дотогава поражение от българите. Според летописеца Теофан в конфликта загинали 22 000 араби, а Зигеберт говори за 30 000 жертви. Константинопол бил спасен, а името на България се разнес-ло по всички краища на тогавашния свят. Основателно се приема, че победата на хан Тервел, както по-късно и победата на франкския крал Карл Мартел над арабите при Поатие (дн. Франция) са двете събития, които не поз-волили на арабите да проникнат дълбоко във вътрешността на Европа.
