Любов и жертвоприношение в първата брачна нощ
Рамадан и Силвина са жертви на патриархалната традиция. Преждевременната сватба насилствено скъсява детско-юношеското им усещане за света и ги натоварва с непосилната задача да изпълнят родовите повели за продължаване на Дервишовото семе. Насилието и грубостта в този момент от сватбения обреден ансамбъл е известен от фолклорната традиция. Нека припомним накратко по-важните аспекти и евфемистичните процедури на описанията в научната литература. “Свеждане на младоженците” се нарича моментът, в който младите ще бъдат въведени най-често не в одая, предназначена за изпълнение на първия брачен акт, а в хамбара или “друга стопанска сграда”. Според обичая мъжете изпълняват “еротичен” танц известен като “Как се сади тос пипер”. Доказателството за невинността на девойката е окървавената риза. Ако тя е налице, се преминава към “благата ракия” и продължаването на сватбения обред. Ако девойката е “нечестна”, следват тежки наказания за рода на момичето, а самото то бива изгонено или над него се извършват очистителни ритуални действия.
В композирането на сюжета функцията на мотива за първата брачна нощ е психологическа, но и драматична. Писателят многократно подчертава, че в един разказ търси конфликта като сърцевина на сюжета. Очевидно, че драматичният възел се завързва чрез взривоопасната завръзка на ситуацията, която ще предопредели конфликтния заряд за четиридесет години сюжетен скок на времето в творбата. Липсата на действително извършване на първи брачен акт е нравствен проблем за патриархалната норма, но това не означава автоматично въвеждане в драматична ситуация за героите в разказа. Хайтов представя сцената в друга светлина - в духовно и личностно опознаване, което е достатъчно здраво скрепено между героите, за да живеят те щастливо като мъж и жена, ако не съществуваше закона на “жертвоприношението” по повелите на обичая. Запомнят се добре подбраните детайли: развиването и повиването на Рамадановия пояс като пумпал (много верен детайл за неузрелия младежки поглед в любовната игра) или закачката на Рамадан да “раздухва” миглите на Силвина, за да се подредят, когато тя се събужда сутрин в миговете от краткия им съвместен живот.
Изповедността на аз-изказа в разказа изразяват преживяванията нежно и съкровено. В разказа е описано неусетно омагьосващото сближаване на две неподготвени за тайнството души. Младите в Хайтовия разказ трябва да преминат границата на принудата, а самите те са жертви на патриархалната традиция.
Липсата на зрелост в първата брачна нощ и насилието на преждевременната сватба, предизвикана от суровия патриархален обичай, подбуждат Рамадан и Силвина да реагират наивно. По детски те се стремят да заобиколят жестоката повеля да се удостовери невинността с кръв и в това се състои красотата на Хайтовото художествено решение. Косвено е разобличена патриархалната традиция в невинната естествена реакция, героите не са унизени в стъписването пред примитивността на обичая. Те все пак притежават жизнена сила и младежко любопитство, за да надмогнат принудата и да открият себе си като други, като индивидуалности със свой чар и темперамент. Точно в съхранената интимност, в ракурса на духовните преживявания, в надмогването на патриархалното светоусещане и в универсалното послание е силата на художествената разработка на мотива при Хайтов.
Ако включва някакъв фолклорен мотив, авторът го използва, за да подчертае нравствената и физическа хубост на Силвина в новия дом след сватбата. Соларни елементи, както в народните песни, подсказват, че тя е по-хубава от слънцето и свети в патриархалната атмосфера на Рамадановия дом - “старата ни къща бе огряла като слънце”, “засмели се бяха и гредите”, косите носят цветовете на лъчите - ту руси, ту червеникави, ту като жълто злато. Нагледът при Хайтов се изгражда не само от думи със “светлинна” семантика, а в смесица с възприятия за мирис и цвят - цветовете и билките, окачени по смеещите се греди на Рамадановата къща.
Поради ориентацията си към нарадопсихологията и преобладаващия реализъм в художественото изображение (още Боян Пенев посочваше липсата на мистичен дух в нашата литература) българската белетристика повествува за селото и свързания с него патриархален мироглед и фолклорна обредност. В този свят се разгръща драмата на българската съдба, в него писателите откриват своите сюжети, теми и конфликти. Не е възможно да се заобиколи в тази насоченост на литературното ни мислене и сватбеният обред с цялата му красота и противоречивост, защото той е не само етнографско описание и обект за възхищение от страна на учените фолклористи, но и драма, която разкрива неприятни страни на патриархалните обичаи - примитивността, прагматизма и насилието, особено в първата брачната нощ.
