втора глава на ''Една българка''
Мотивите, определящи обещанието на баба Илийца към бунтовника са свързани с християнския и морал, майчинските и инстинкти и най-обикновените човешки чувства на страдание и милосърдие.
Втора част играе ролята на завръзка в сюжета на разказа. Срещата на героинята с бунтовника променя нейните намерения и определя по-нататъчните и действия. Авторът използва ретроспекцията, за да мотивира настоятелността на българката в желанието и да премине Искъра. Едва сега читатеелят разбира защо челопеченката е толкова упорита в молбите си към Хасан ага.
Манастирът е основната цел на баба Илийца. Той се превръща в символ на надеждата за спасение на детето. В началото на II част писателят запознава с личната драма на героинята. Неговата идея е да покаже, че само този, който е познал голяма болка е способен да разбере чуждата несрета, нещастие и да го приеме като свое. Селянката е всеотдайна жена, готова на всичко, за да спаси болното си внуче. Тя е опитала всички бабешки лекове, но не са помогнали: "не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца". В своята майчинска жертвоготовност, челопеченката преодолява страха на времето, надмогва робската психика и тръгва сама, въпреки "лошото време". Майчинската любов и чувството и за и дават смелост, по-голяма от тази на мъжете, изпокрили се от страх.
Единствената надежда за старата жена е в Черепишкия манастир. Вярваща християнка, баба Илийца храни голямо упование в бoжията сила. Християнският и морал изисква милосърдие, помощ на ближния състрадание, човеколюбие. За нея бунтовника е като син, близък човек. Тя не го приема като престъпник, революционер, ето защо тя му помага.
Неочакваната поява на бунтовника в Церовата гора в първия момент плаши героинята. Реакцията и е напъло човешка. Баба Илийца не стои далеч от проблемите на своето време. Тя е запозната с борбите за национална свобода и е съпрчастна към саможертвения подвиг на бунтовниците. За това първоначалната уплаха бързо преминава и сърцето на състрадателната жена се изпълва с болка и съчувствие към непознатия момък. Неговата външност поражда съпричастие, състрадание у селянката: "лицето му беше измахнато и бледно". Готова да приеме чуждата болка, баба Илийца обещава своята физиескаи духовна подкрепа. Желанието и е мотивирано от високата и християнска нравственост: "ние сме християни".
Ръководена от дълга на християнката вяра , българката не може да откаже подкрепа на ближния. Нейните майчински чувуства и християнски морал я задължават да пренебрегне опасността.
