География на животновъдството в България (стр.1)
Животновъдството е първият по значение отрасъл на селското стопанство в България, тъй като дава 53% от общата селскостопанска продукция през 1998г. То няма сезонен характер, но е силно зависимо от растениевъдството, подсигуряващо храните за животните. Животновъдството осигурява пресни храни за населението и суровини за много отрасли на ХВП и леката промишленост. Неговите продукти са: месо, животни за разплод, мляко, кожи, кости, вълна, мазнини. По този начин от отрасъла зависи пълноценното хранене на населението и развитието на много обработващи промишлени отрасли.
Животновъдството дава оборска тор за растениевъдството, с което съдейства за повишаването на добивите в него. Значителна част от животинските продукти в прясно или преработено състояние се изнасят, което води до постъпления на валута в страната.
Животновъдството предоставя възможност за рационално използване на слабопродуктивни земи чрез пашата.
То осигурява както в миналото, така и днес теглителна сила за дребните селскостопански производители, а голяма част от животновъдната продукция се използва за личните нужди на производителите.
Съществена негова особеност е биологичният характер на производството, което свързва икономическия и естествения процес на възпроизводство.
През последните 30 години животновъдството се развива главно в продуктивно направление, с което значително се повишава значението на отрасъла.
Мястото на отрасъла се определя от относителния му дял в общата селскостопанска продукция, дела на заетите, участието в износа на страната и редица други показатели.
Относителният дял на отрасъла в селскостопанската продукция през последното десетилетие на ХХ век е твърде променлив. Това се дължи на бързото преминаване на стадата от обществения към частния сектор; намаляването на броя на животните, поради липсата на храни за тях; неконтролируемия износ и редица други причини.
Участието на отрасъла в износа на страната също отбелязва рязък спад, поради намаляването на продукцията му. През последните 5 години износът на животни намалява около 40 пъти, докато износът на месо се увеличава около 6 пъти.
В животновъдството са заети около 15% от всички заети в селското стопанство.
Върху развитието на отрасъла оказва влияние сложен комплекс от фактори, които определят тенденциите в развитието му и специализацията на отделни региони в отглеждането на различни видове и породи животни. Най-общо факторите могат да бъдат поделени на природни и социално-икономически.
1. Към природните фактори се отнасят всички природни компоненти. Тяхното влияние върху животновъдството обаче е предимно косвено, чрез въздействието им върху осигуряването на фуражната база. В тази връзка най-силен е факторът почвено-климатични условия, определящ условията за отглеждането на най-важните фуражни култури /царевица, ечемик и др./. В планинските и полупланинските райони почвено-климатичните условия благоприятстват развитието на естествени ливади и пасища, които също са важна база за развитие на животновъдството.
Пример за пряко влияние на природните фактори върху развитието на животновъдството са водите, които осигуряват естествената среда за развитието на някои животни. Пряко влияние оказват релефът и растителността върху развитието на пчеларството, а климатът и растителността - върху развитието на бубарството.
Природните условия определят до голяма степен фуражната база за развитието на отрасъла. През последните 20 години проблемите в отрасъла до голяма степен се дължат на недостатъчната фуражна база. Силното влияние на този фактор се определя от факта, че около 80% от себестойността на животновъдната продукция са разходи за фураж. В тази връзка около 75% от птиците и свинете и над 50% от говедата в страната са концентрирани в зърнопроизводителните райони. От друга страна основната част от овцете са съсредоточени в Стара планина, Странджа и Родопите. Като цяло животновъдството е незадоволено с концентриран фураж, сено и сочни фуражи, въпреки че има възможности за това. В страната има около 139000дка комплексни пасища, около 14 млн.дка естествени пасища и мери и около 3млн.дка естествени ливади, които са източник на естествени фуражи. През последните няколко години животновъдството е пасищно.
В България се отглеждат следните фуражни култури: люцерна, силажна царевица, кръмно цвекло, фий, еспарзе, детелина, репко и др. С най-голямо значение от тях са люцерната и силажната царевица. Отглеждането им, в по-голямата част, е в частните стопанства, поради което добивите не се оценяват на пазарна основа. Общата площ на фуражните култури в страната е около 3,2 млн.дка, като над 50% е заетата с люцерна, а около 25% - със силажна царевица. През последните 5-6 години площите намаляват около 2,5 пъти и то главно за сметка на площите със силажна царевица. Успоредно с това спадат и добивите от фуражните култури - 4 пъти от силажната царевица и около 3 пъти от люцерната. През 1999г. са прибрани около 55000т кръмно цвекло, 550000т силажна царевица, 450000т люцерна и над 400000т сено от естествени ливади.
През последните 10 години бързо се разширява делът на частния сектор в отглеждането на фуражни култури, което се дължи на бързата приватизация. Днес около 98% от площите и около 99% от добивите са в частния сектор.
Основна фуражна култура за България е люцерната. Тя обогатява почвата с азот, което възвръща нейното плодородие и се използва за предшественик на много селскостопански култури. Люцерната изсмуква водата от дълбоките хоризонти. Най-благоприятни за отглеждането й са алувиалните и черноземни почви. От 1дка с люцерна се добиват между 550 и 600кг люцерново сено или около 3 пъти повече, отколкото от естествените ливади. От изсушеното сено се получава и люцерново брашно, което се използва като храна в свиневъдството и птицевъдството. Люцерната се отглежда повсеместно, но основни райони са Североизточна и Северна Централна България. След 1989г. площите и добивите на люцерна намаляват около 4 пъти, поради липсата на механизация в частните стопанства за нейното прибиране и обработка на площите.
Силажната царевица е друга важна фуражна култура, отглеждана за сочен фураж. Площите й намаляват около 3 пъти за последните 5 години и днес са около 800000дка. Преди 1989г. средните добиви от 1дка са над 1000кг, докато днес те са около 600кг. Отглежда се повсеместно, но най-големи са площите й в Северна България.
Репкото е сравнително нова, но ценна фуражна култура, използвана за ранен фураж, тъй като се коси още през месец май.
Кръмното цвекло заема около 30000дка, от които се получават около 50000т. През последните 5 години площите и добивите му намаляват над 4 пъти, поради липсата на техника за прибирането на реколтата и за обработка на площите му. Тази култура е подходяща за късен фураж през зимата.
Еспарзе, детелина и фий са култури, които се използват като зелен фураж. Техните площи и добиви са незначителни в сравнение със силажната царевица и люцерната.
Важен елемент от фуражната база на животновъдството е сеното от естествените ливади. През последните години площите на последните се задържат около 3млн.дка, а сеното, получавано от тях, е над 400000т годишно. Най-високи са добивите на сено от 1дка в Югозападна България, Пазарджишко и Пловдивско. На много места по поречието на Марица се получават по 2 реколти. Основният район за сено е Югозападна България /Пернишко, Кюстендилско, Благоевградско/, където се коси около 40% от сеното в страната.
Източник на зелен фураж са и мерите и пасищата. Площите им намаляват, но с бавни темпове и днес са около 13млн.дка. Това се дължи основно на частната инициатива в селското стопанство, която е свързана с експлоатацията, дори на силно наклонени терени, където трудно може да се използва традиционната селскостопанска техника. До края на 80-те години липсата на възможности за механизирана обработка на наклонените терени в страната довежда до нарастване площите с мери и пасища от 8млн.дка през 1960г. на около 16млн.дка в края на 80-те.
Важен източник на концентриран фураж са редица отпадъчни продукти от ХВП /кюспе, цвеклови резанки, меласа, и др./, фуражните дрожди, комбинираните фуражи и др. Основните фуражни комбинати, построени през 70-те и 80-те години, са концентрирани в Добруджа, Северна Централна България, Старозагорско, Югоизточна България.
2. Към социално-икономическите фактори се отнасят стопанската политика на страната, инвестициите, потреблението, демографските ресурси, състоянието на преработвателните промишлени отрасли, състоянието на транспортната инфраструктура, екологичният фактор, внедряването на новите научни постижения в животновъдството и др.
Влиянието на екологичния фактор върху животновъдството е тясно свързано както с вътрешния, така и с външните пазари за животновъдна продукция, изискващи екологично чиста продукция.
Страница 2 Страница 3 Страница 4
