Проблемът за страданието в поемата "Градушка"
Произведението "Градушка" е една от най-значимите творби не само в нашата, но и в световната литература.
Тази вълнуваща творба е пропета с ярък хуманизъм и съчумственаст.
Появата на "Градушка" се превръща в колосално художествено събитие за българската литература по това време.
В поемата "Градушка" е разкрит конфликтът между селският труженик и обществената действителност.
Произведението е пропито от трагично звучене.
Силно вглъбен в себе си, търсещ отгомор на вечните въпроси в човешкото битие - за доброто и злото, живота и смъртта, щастието и страданието, Яворов приема страданието като постоянно и естествено състояние на човешката душа, като начин на съществуване.
Страданиенто е основен мотив в стихотворения като "на нивата", "Градушка" и "Май". Лирическият герой на тези творби е обикновеният човек, селянинът, който живее в страдание и обреченост. Той е способен да устоява на всичко и да таи в себе си плаха надежда - единственото, което му остава. Животът на селянина е низ от очаквани и неочаквани страдания, които го дебнат навсякъде и приемат различен образ.
В този смисъл художественото пространство на нивата може да се приема като символ на света и на човешкия живот.
Трудът е свързан с вярата и желанието за по-добри бъдни дни.
Бедността и мизерията - това е омагьосаният кръг, в който се изнизват дните на селянина, и от койно няма излизане.
Първата част има характер на лирическо встъпление или пролог. Тук звучат мрачните чувства, които са породени от мисълта за трите неплодородни години.
С настъпването на градушката обаче животът на селянина се обесмисля. Вярата му в труда е разколебана.
Молитвата - размисъл минава в диалог между бога и човешкото страдание. Хората тук са неназовани. Присъстват само със своето страдание. Лирическият герий е техен представител в диалога със социалното зло, обезверило душите им и обезсмислило човешката душа.
Но човека не може да съществува без животворната сила на надеждата. Тя постепенно завладява душите на хората.
Градушката не е просто природно бедствие - тя е проявление на божието наказание. Тя носи огромна болка и безнадежност, отчаяние и безпътица. Образът на градушката е олицетворен.
Състоянието на човешката душа обаче остава контрастно. Зад завърнолия се спомен за преживяна болка застава силата на живота. Поражда се желание за надмогване на безнадежността.
Глаголната форма "Да бъде" внушава възвръщането на езическата вяра за труда и неговите плодове. Човекът се взира в бъдещето. Отново търси смисъла на труда, за да се възроди смисъла на живота в помръкналато му душа.
Жътвана е кулминационен момент в човешкото трудово усилие, очакващо щедрия дар на проиродата. Но предусещането за зло идва като огнена поличба от небесния свод, пронизан от злокобните знаци на социалната злина. Те са въплътени в одухотворения, изпълнен с враждебност образ на слънцето.
Стихиите на природата застават срещу човека и неговата социална съдба. Огънят тук вещае изпепляващо страдаие за човешката душа.
Отчуждението между припода и човек е символен знак за бурята в душата, която ще донесе болка и безкрайно сградание.
Молбата остава нечута. Злото е многоизмерно. Действа разрушителната сила на необладяната природна стихия, превърнала поемата в символно осъзнато социално действия и човешка несрета.
Селянинът изпада в отчаяние, защото определя преживяното нещастие като наказание от Бога. Затова отправя своата молба за пощада и милост.
В тъжната изповед е внушено, че нещастията на бедните хора нямат край. Елегичният тон бързо се променя в следващите моменти. Душата на селянина е озарена от светлата радост, от надеждата за по-добър живот, от вярата, че страданието има край.
Външните белези на селяниня показват нетовото радостно-молитвено насторение. Тучните ниви висят в неговото сърце с нежно умиление.
Радостта в момента е голяма, но тя не може да заличи спомена за вечно дебнещата неволя.
Яворов посочва в битовата картина краткия разговор между мъжа и жената, който преминава в атмосфера на емоцинално напрежение.
Настъпва дългоочаквания момент - жетвата. Още в самото начало той предвещава появата на страшното - прродната стихия.
Тревогата на трудовите хора расте с голяма сила. Първоначалните признаци на стихията се отразяват върху небето, въздухът става все по-горещ и задушен. Само с няколко външни прояви авторът показва дълбокото душевно вълнение на селянина.
Безсилието и отчаянието в този момент намират израз в молитвата, отправена към облака. Одухотворените обръщения "облак неверен", "пакостнико черен", "страшилище" разкриват отношението на селянина към природното бедствие. То е одухотворено като живо същество, което лази, расте и вий снагата космата. Отправената молитва към облака показва трагичната безпомощност пред природната стихия.
Настъпва отчаянието, което помрачава светлата надежда и трепетните вълнения на сърцето. Започва градушката въпреки отправените молитви към небето за пощада, за милост и избавление.
В природната картина Яворов успява да пресъздаде размаха на двете големи сили: природната сила и силата на човешкото страдание. В драматичната картина непрекъснато звучи гласа на селянина като сърцераздирателен вопъл, нестихваща молба. Повелителните форми "спри", "недей" засилват драматизма на чувството. Епитета кървав пот разкрива и засилва социалната трагедия на бедните селяци. Звуковото впечатление е внушено чрез съгласните гр и тр. Те напомнят загрохота на падащия град.
Дори одухотвореното слънце гледа върволицата от млади и стари.
Картината завършва със сравнението за градушката с бясната хала, която е унищожила всичко. В края отново зазвучава мотива за страданието на бедния селянин.
Човекът в творбата е анономен - неговото страдание не е лично, а е на всички.
В това произведение анонимното човешко същество е преследвано от сляпата стихия, а неговото нещастие иде от отвъдчовешки сили.Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.
|
|
2777)