Адът – това са другите (есе)
Винаги когато някой е разлиен с нещо от масата народ, човек се стреми да го направи обикновен, т.е. като себе си, а не да го приема такъв, какъвто е. Изобщо мнението и желанието на различния човек не се зачита. А защо да не е различен? Може би завистта и страхът от това да ни помислят за необикновени ни превръщат в сатани, които или избягват „жертвите” си или ги съжаляват. Каквото и друго да правят околните, то те никога не се държат обиновени с необикновения човек.
Нека се поставим на мястото на различния от обществото човек. Ако сме бездомник всеки ще ни избягва и никой няма да се сети, че може би се нуждаем от помощ. А ако се въплътим в ролята на голям откривател. О това би било гибелно за нас понеже както в миналото, така и сега такива гении, изпреварили епохата си, са били осъждани на смурт чрез изгаряне на клада. Така човееството е „премахвало” различните в миналото сравнително бързо, а днес кладата ги гори чрез целият им земен живот.
Най-интересното от всичко обаче е, че от нас не се иска нещо, което ни е много скъпо. В повечето случаи една блага дума би свършила по-добра работа от парите например за един изпаднал в ада, различен човек. Един разговор с истински приятел също би помогнал на изморената и самотна кино „звезда”. Именно в най-обикновените неща се крият най-големите открития. Затова аз мисля, че трябва да се обърне внимание на нашето отношение към различните от нас хора, за да могат и те да се почувстват щастливи ипелноценни. Така земният живот не би бил за тях ад, а по-скоро рай, защото всички хора живеят заедно и оцеляват заедно. Нека съвместния ни живот бъде щастлив като се разбираме един друг и приемаме различните от нас. Все пак в това дали земята ще се превърне в ад или рай зависи от нас.
