"Българи от старо време" от Любен Каравелов

В повестта “Българи от старо времеЛюбен Каравелов визира някои от основните недостатъци на българското общество. Той се стреми да покаже пътищата, по които то трябва да се развие, и съответно основните ценности, които хората трябва да притежават. Една от тези ценности е вечното желание да правиш добро. Накрая той заявява този свой светоглед открито чрез думите на дядо Либен: “Няма, няма на света по-сладко нещо, отколкото да направи човек добро”.

Нека се вгледаме в образа на човека, който изрича тези думи. Той не е млад, преживял е много. Дядо Либен е обиколил много места, живял е охолен и разпуснат живот. В младостта не са му липсвали плътските наслади, дори нещо повече – били са му в излишък. Изобщо, той е имал допир до материалното, телесното. Но на преклонна възраст, а е всеизвестно че човек става все по- мъдър и по- мъдър с годините, дядо Либен променя визията си за живота. Думите, които тои изрича, могат да бъдат възприети като глас на старото, опитното, а гласът на опита рядко лъже. И този глас заявява “Няма, няма на света по-сладко нещо, отколкото да направи човек добро”. Сякаш изведнъж героят прозира истината – а тя не се крие в материалното, а в духовното. Истинската радост идва не от парите, охолния и разюздан живот, а от едно много простичко нещо, което всеки може да направи – доброто.
Доброто е извор на младост, на щастие. То кара дядо Либен да се раплаче, да възкликне с носталгия “Ех, младост, ех, сърце, и ти някога си тупкало сърчено в гърдите ми!”. Едното единствено дело разчувства човек, и това е доброто дело. За това пак можем да направим извод от текста – никога не сме виждали дядо Либен да плаче, дори след спорове, след кавги, след ругатни и т.н. Хайдушкото му сърце е кораво, непреклонимо, той е строг, принципен, тираничен. Но една единствена добринка, която прави, го кара да плаче – “Дядо Либен обърнал лицето си към другата страна; той сам плакал като детенце”. И нещо повече – детското начало се приема за извор на чистотата, искреността, непорочността. Следователно доброто има още една сила – да пречиства хората. То е способно да превърне стария хайдутин в детенце, опрощавайки всички негови грехове.

Пред доброто всички са равни – няма стари и млади. Все пак човек е единство от душа и тяло, а тялото на дядо Либен вече не го слуша съвсем. А душата – тя стои здрава, дори на преклонна възраст. И именно тя е тази, която е способна да усети тръпката , идваща от извършването на доброто дело.

Доброто дело е това, което дава стимул на човек да живее. Когато почувстваш, че получаваш добро, ти осъзнаваш, че си обичан от някого, че някой го е грижа за теб. Усещаш, че имаш приятел, човек, комуто можеш да се довериш. А когато имаш приятели, ти споделяш най– голямото благо – чувството, че някой е до теб. Така се чувства и дядо Либен – той е спечелил двама нови приятели – Лила и Павлин.

Дори хаджи Генчо, образът, който е най- обвързан с материалното от всички герои в произведението, накрая се променя в посока добро – “даже петте хиляди гроша, които земал от дяда Либена, той харизал на унучето си”.

И в крайна сметка, чудно е едно. След като няма нищо по – сладко от това човек да направи добро, защо никой не мръдва пръста си за другите. А със сигурност никому нищо не струва да направи добро. Явно трябва да са повече произведенията като “Българи от старо време”, които да покажат на човечеството, че парите не са всичко, че е безсмислено да посветят живота си на кариерата и банкнотите. Защото, в края на краищата, човек трябва да усети сладостта на живота, а “Няма, няма на света по-сладко нещо, отколкото да направи човек добро”.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.