За “раздвоята несносна “ в стихотворението “Две души” от П. К. Яворов - литературно съчинение (класна работа)

Сред Яворовите творби с особена художествена внушителност се откроява поемата “Две души”. В нея е представено раздвоението на човешката душа и терзанията на лирическия Аз.

Драматично раздвоена между ангелското и демонското, душата на поета е превърната в арена на враждуващи стихии. Резултат от тяхната борба е страданието поради разколебаването на границите между истината и лъжата, изходът от това страдание е смъртта, която е представена като единственият път към абсолютната свобода, където ще изчезнат “враждебни лица”. Смъртта присъства в стихотворението “Две души” като символ на тайнственото, на прощаването с тленното и сливането с вечността.

Началото на творбата категорично заявява:
Аз не живея: аз горя......

Горенето е резултат от непримиримата борба на двете души в лирическия Аз. Глаголът “горя” е метафоричен и изразява огромно, изпепеляващо душата страдание. В душата се борят силите на доброто и злото в етехните полюсни въплъщения - “ангел и демон”. Ангелът и демонът са образи, които символизират борбата между доброто и злото, светлината и мрака, невинността и греха, земното и небесното.

Разполовената от две взаимно отричащи се сили, душа агонизира в пламъцине ва борбата:

............В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.


Задълбочава се драмата на индивидуалната личност. Морфемното повторение - “пламъци, “плам”, набляга върху бошуващите пожари, в които чезне душата.

Страданието не е миг, който гороят да може да преодолее, а орис, тотална обреченост, белязала всички връзки със света:

И пламва двоен пламък, дето се докосна...

Раздвоената душа на модерния човек не може да постигне вътрешната си хармония и така се изгражда представата за ужасното страдание, което бошува и раздира вутрешния му свят. Път за лирическия човек от поемата "Две души" няма. Невъзможно е бягството от страданинето, защото то е вътре в самия него, невъзможно е да избере посока, път, който да поеме, защото еднакво силни в нестихващата борба са и ангелът и демонът, които носи в душата си. Алтернатива няма и страданието болезнено отеква в душата:

в каменът аз чуя две сърца...

Раздвоението предизвиква непоносимо страдание, непреодолима болка и усещане за обреченост.

Творбата е пропита от тревожното чувство пред неприримостта на човешката драма - универсална, вселенска!

Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.


"Враждебни лица" са други лица на ангела и демона, на доброто и злото у човека. В лутането между доброто и злото, в болезненото дирене на посока са извървени всички пътища, но търсеният идеал не е открит.

Единствено реална и осезаема е смъртта. Смъртта не е назована директно, но тя присъства от първия до последния стих на творбата. В поемата Яворов представя особена смърт - самоизгарящата се душа на човека.

Още в самото начало на творбата се изгражда титаничното внушение за кладата - най-жестокото смъртно наказание. В пламъците мъчително, бавно и ужасно болезнено чезне тленното - "плам ме суши". Така още първата строфа подготвя за смъртта. Лирическият аз осъзнава, че всеки оппит за спасение от нейните "ледени ръце" е обречен на неуспех - "И пламва двоен пламък, дето се докосна". Смъртта е не само неизбежна, но и единственото спасение от страданието, единственият пристан за разкъсваната на две душа. С нея ще изчезнат враждуващите лица на ангела и демона и ще утихне скръбта. Именно в смъртта лирическият Аз открива път към хармонията, път към свят, в който можбе да познае щастието и да се освободи от болката породена от "раздвоята несносна".

Твърдението в началото - "Аз не живея: аз горя." и повторението му във финала на стихотворението в императивна форма - "Аз сам не живея - горя!" е въплащение на древния мит за птицата Феникс, която се самоизгаря, за да възкръсне от пепелта. Така е внушен стремежът на лирическия герой да постигне духовен мир, да се отърси от болката, породена от нестихващата борба, в душата му и да преодолее раздвоението на вътрешния си свят.

Последния стих насочва към тъмния безкрай на бъдното:

... - и ще бъде
скедата ми пепел из тъмен безкрай.


Надеждата е неизречена, но съзерцавайки и впервайки поглед в дирята от пепелта, се появява усещането за пророческа сила на великолепната Яворова поезия.

В стихотворението си "Две души" Яворов представя време и постранство, в които се борят две сили, разпънали на кръст човешката душа. Поемата внушава не само чувство за страдание на лирическия герой, но има и по-широки нравствено-психологически измерения. В корена й стои представата за човешка обреченост, за трагичен устрем към единство, за прастарата борба между доброто и злото.

Добави коментар

Трябва да сте регистриран потребител, за да коментирате материалите.

Коментари

Няма добавени коментари.