За "раздялата несносна" в стихотворението "Две души" от П. Яворов - интерпретативно съчинение (класна работа)
Поемата съчетава в себе си двете пламенни, но взаимно изключвщи се състояния на душата - на ангела и демона. Лирическият говорител е разкъсван от избора, който трябва да направи между доброто и злото. Душата му е изгаряна от неспособността му да преоткрие себе си. Изповедта му е белязана от пламъци и пепел, резултат от "раздвая несносна".
Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърдите ми
те пламъци душат и плам ме суши.
Изповедта на лирическия герой е поднесена с облекчение, но и с безпомощност. Той смело признава за двете същества в него - ангелът и демонът от дълго водят тази битка в душата му, която бавно го погубва. Двоумението му на чия страна да застане "суши" душата му. Той не живее, а гори. Глаголът още по-силно подчертава неговата раздвоеност. А изходът от този вековен двубой между доброто и злото е твърде неопределен, за да вдъхне сили на героя. Той е в безизходица, а безпомощността му заасилва страданията, които изпитва.
Раздвоението на личността му излиза извън пределите на интровертния му свят. Всяко негово действие е белязано от двустранната битка:
И пламва двоен пламък, дето се докосна
и в каменът аз чуя две сърца ...
В лирическия герой съжителстват две твърде различни същества, всяко искащо надмощие. Азът е объркан и не знае как да се отскубне от смъртоносната захватка на избора си.
Не е случаен изборът на огъня като средство за илюстрация на душевните терзания. Силата на тази рпиродна стихия връхлита и личността. Изпепеляващите пламъци оставят единствено пепел след себе си, но не и отговор на въпроса на чия страна да застане, срещу кого да се сражава - ангела или демона.
Изходът от този епически двубой е непосилна загадка за лирическия аз. За него няма бъдеще, само минало от пепел и настояще от пламъци. Той е неразбран и отритнат: "Навсякъде сявга раздая несносна/и чезнещи в пепел враждебни лица." И като светлина в края на тунела единственото решение за него остава смъртта.
Нежната прегръдка на смъртния сън ще го избави от неговото душевно лутане. Единствено тя ще прекрати двоумението му. Тя ще му донесе вечния мир, за който копнее от толкова дълго време. Смъртта е неговото спасения. Така или иначе лирическият говорител е обречен: "Аз сам не живея - горя!" Колкото по-скоро дойде часът на неговата смърт, толкова по-скоро ще приключи "раздая несносна". Единственото, което ще остане след него е "пепел из тъмен безкрай". Това е следата му - пепелта, символ на душевните му терзания в изстрадалото му съществуване, и въпреки всичко символ на невъзможността да преоткрие себе си, защото е невъзможно за него да избере ангела или демона.
И колко общочовешко звучи заключението на творбата "Две души", защото във всеки се води същата душевна борба между доброто и злото. Същата раздвоеност се забелязва във всяка една човешка душа. Всички ние сме изгаряни от изпепеляващите удари на душевните ни терзания. Затова и Яворовата творба звучи актуално и днес - и ние не живеем, и ние горим, и се молим един ден да дойде края на нашето раздвоение.
